Тук човек би могъл да си уреди бъдещето. Да захвърли спомените си в бялата светлина на Залива като листа в огъня.
Момиченцето, зяпнало с уста, бе прилепило ръце за стъклото. То прошепна, сякаш бе тайна:
— Какво е това?
Роки прошушна в ухото му:
— Това е морето, бебчо.
— Какво е то?
— Вода, миличко. Много, много вода.
Кафявите плажове бяха оръсени с изхвърлени на брега водорасли — дрипава линия по прибоя. Роки гледаше хората, надвесени над димящите скари, гледаше почти голите момичета и момчетата, които се влачеха подире им като изгладнели песове. Личеше си, че мисли за друг живот. Много хора на нейната възраст очакваха да живеят вечно и възприемаха живота като някакво унаследено право за безкрайна веселба.
Аз никога не съм гледал на нещата по този начин. Знаех, че това важи и за нея.
От време на време тя изглеждаше измъчвана от собствения си потенциал, както понякога се случва с младите хора, и се забелязваше как тишина замрежва очите й, а уязвимото й лице забравяше да играе роля и изглеждаше просто зашеметено от объркване и угризения, докато чертите му отново не се подредяха по онази провинциална гордост, която не би признала ни объркване, ни угризения. Това също го знаех.
Чудех се какво да я правя.
Не разбирах напълно защо съм тук, и знаех, че няма да се задържа дълго.
Разумно и дори милосърдно би било да им взема хотел, да го платя за няколко дни и да се разделим. Но ми бе трудно да погледна малката и да не ме обземе пристъп на още щедрост. Именно поривът е нещото, което ни прецаква и кара да плащаме чужди дългове.
Мъже на средна възраст носеха под мишница дъски за сърф. Туристически автобуси залитаха като пияници покрай ъглите.
Мястото се бе променило. Когато бях идвал с Лорейн, не беше така разработено. Тогава наехме наколна къща на брега, а градът беше по-скоро градче. Печахме скариди, панирани в бирено тесто, и се чуквахме с текила. Пушехме заедно трева във ваната. Тя казваше, че ни е най-хубаво, когато между нас не е сериозно, затова нямало смисъл да става сериозно. Струва ми се, че никога не успях да го повярвам. Веднъж Лорейн каза, че бракът бил социален конструкт, който превръщал удоволствието в делово съглашение. Опитах се да го приема спокойно. Тя беше много по-млада от мен — с девет години — но ме подтикваше да искам да започна нормален живот, да стана заварчик или нещо такова, да мирясам и да заживея с нея, въпреки че все казваше: „Дали си струва?“ и „Защо да разваляме всичко?“
Понякога си представях какво ли щеше да бъде? Вечер — вкъщи, домашни ястия. Да имаш няколко бебешока, да ги гледаш как растат. Сега си мисля, че не бих възразил да се пробвам, бих рискувал.
Двете момичета само гледаха през прозорците, от време на време малката ахваше, стремглаво обръщаше личице към Роки и посочваше нещо.
Стигнахме чак до края на вълнолома на запад, после се върнахме и те огледаха още веднъж същите неща с все така неугасващ ентусиазъм. Опитвах се да открия мястото, където бяхме наели онази къща преди толкова много години, но мисля, че там сега се издигаше курортен комплекс от камък и стъкло. Или просто не я намерих.
Избрах мотел на няколко преки северно от един плаж, разположен в залив на шосе ФМ 3005. Той имаше Г-образна форма, паркингът в центъра му беше пропукан от здрави стебла на избуели папури и бурени. Стените му бяха от стари тухли, боядисани в бебешко синьо; беше едноетажен, с плосък покрив, а по-късата му страна стърчеше и завършваше със стъклена рецепция до стар навес във формата на художническа палитра. Табела с надпис „ЦЕНИ ЗА СЕДМИЦА“ висеше под по-голяма вертикална табела, на която със сбити букви беше изписано „ИЗУМРУДЕНИ БРЕГОВЕ“. Пред паркинга, близо до улицата, една подкастрена палма се извиваше към земята, приведена над купчина пожълтели листа.
Изключих мотора и казах на Роки:
— Двете сте ми племеннички, става ли?
Тя кимна:
— Ти си брат на майка ми.
— Тя къде е сега?
Тя се замисли.
— Във Вегас.
— А баща ти къде е?
Тя сви рамене.
— Умрял е на нефтена платформа. Съборило го е въже зад борда. Познавах един такъв.
Паркингът беше пуст, без да броим две коли с огънати антени и ръждясали решетки, едно комби, подпряно с две резервни гуми, и мотоциклет, паркиран над тъмна локва бензин. Едната редица прозорци бе облепена с алуминиево фолио. Това беше място за хора, които няма къде другаде да отидат — мотел, в който случайният гост се регистрира, за да извърши самоубийство, където хората са твърде погълнати от личните си провали, за да обърнат кой знае какво внимание на останалите.