Задържах вратата да влязат момичетата. Три малки вентилатора бяха наредени около рецепцията и жуженето им се смесваше със стържещия рев на един четвъртит климатик, натикан в дупка на стената. Роки хвана сестра си за ръка и двете се загледаха във витрината с туристическите брошури.
Чувах включено радио или телевизор от една странична стая — някой дърдореше нещо за либералите. Дръннах почернелия звънец на тезгяха.
Тифани не спираше да си върти главата и да зяпа всичко наред — тавана на копки, избелелите тапети с десен на миди, степания розов килим. Бас държа, че за нея климатикът беше нещо необяснимо.
От стаята зад рецепцията излезе жена. Плътта й беше толкова съсухрена и обезводнена, все едно я бяха опушвали в камера за месо. Кожата й, изпечена от слънцето до цвят на златен дъб, висеше върху стърчащите кокали. Катеричосива коса. Очилата й бяха залепени със скоч по средата; тя ги бутна с пръст на носа си.
— Какво ще обичате?
Погледна момичетата зад мен. Двете дълбоки бръчки около устата й сякаш се врязваха чак до кокала.
Листът с цените, закрепен с лепенка на стената, показваше сто и петдесет за единична стая на седмица.
— Ще вземем две единични — казах. — За по седмица всяка.
Тя кимна с глава.
— Те ваши ли са?
— На сестра ми. Племеннички.
— Каква е сладурана!
Роки застана до Тифани и й каза да поздрави, но малката се сви засрамено зад краката й.
— Как се казваш, съкровище?
— Кажи й как се казваш, сладичката ми.
Момиченцето се позасмя.
— Казва се Тифани — обяви Роки.
— На колко години е?
На три и половина.
Усмивката на жената разкъса лицето й. Умувах как ли е изглеждала, преди слънцето да й бе причинило това.
Дочувахме радиото от съседната стая. Бях разбрал, че е радио, защото в предаването се обаждаха слушатели, в което някакъв мъж тъкмо разискваше Новия световен ред и Белега на звяра. Часовникът с формата на морска звезда на стената беше спрял на единайсет и двайсет.
Тя поиска да види шофьорската ми книжка и аз плъзнах към нея фалшификата заедно с две стотарки и пет двайсетачки.
— Още 24.67 за таксата.
Дадох й още две двайсетачки и я загледах как попълва картата. Ръката й трепереше, докато пишеше с молива, а едното й ухо сякаш продължаваше да улавя гласовете от радиото.
— В сигурни ръце сме — каза тя, килвайки глава към другата стая. — Все пак сме независимият щат Тексас. Ако Обединените нации ни нападнат, ние ще сме тия, дето ще отвърнат на огъня.
Опитах се да се усмихна, но направих такава физиономия, че тя се намръщи.
— Ние сме от Луизиана — казах.
— Гледай ти. — Тя продължи да пише в бланката. — Луизиана принадлежи на католиците.
Погледнах Роки и казах на жената:
— Е, добре.
Тя ми подаде листа заедно с два ключа за стаите, всеки окачен на ключодържател гумено сърфче.
— Деветнайсета и двайсета, ей там отвънка, точно срещу паркинга. Аз съм Нанси Ковингтън. Ако ви потрябва нещо, винаги съм тук.
Благодарих й, но изражението й подсказваше още нещо.
— Само да кажа — додаде тя. — Добра приятелка съм с доста полицаи. Само да кажа… Внимавайте какво става по стаите.
С Роки се спогледахме и двете момичета се усмихнаха на жената.
— Божичко, каква сладуранка. Ти сигурно си най-голямото сладурче, идвало някога тук.
— Дано си остане такава — каза Роки и двете се разхихикаха.
Стаите ни бяха съседни и във всяка имаше тъмнозелен килим, подходящ за всички сезони, маслени картини, изобразяващи плажа, скрин за дрехи от имитация на дърво, нощно шкафче и масичка. Миришеше на плажно масло и на пот. Тапетите бяха със същия десен на миди с прасковен цвят, като тези в приемната, но в моята стая бяха разлепени по краищата и навити от влагата. Кранът над умивалника се тресеше и тракаше продължително, когато го завъртиш, а в ъглите на мивката се виждаха кафяви петна от вода. Големите климатици и в двете стаи бяха навряни в издълбани за целта дупки под прозореца, пердетата бяха дебели, морскосини и с найлоново покритие, което спираше слънцето като тухлена стена. Имаше дори кабелна телевизия.
Тифани седна на тяхното легло и скоро бе увлечена от шоу с марионетки и картонен декор. Гледах как Роки разопакова раниците и подрежда дрехите на сестра си в чекмеджетата на скрина. Когато приклякаше, полата й се опъваше по задника и усещах как кръвта ми живва и ликува възторжено в негова чест.
Но в обстановката все още присъстваше някакъв фалш. Сякаш и двамата се преструвахме за нещо и не желаехме да говорим за него.