— А сега какво? — попита тя.
Замислих се.
— Да кажем, че трябва да пообиколим магазините.
— Ъм…
— Не се безпокой — казах. — За моя сметка.
Бодна ме тлеещо безпокойство — стари тревоги, събудени от доброжелателства, насърчаване на определени зависимости.
— Не трябва да плащаш за нас, Рой.
— Парите нали са за харчене, няма да си ги нося на оня свят.
Изглежда не можех да се спра. Имах адска нужда да пийна — сигурно за да потисна онези инстинкти, които ми подсказваха да спра да пилея пари и да престана с тоя театър. Да ги зарежа сега.
Намерихме магазин на „Джей Си Пени“ в един мол и изчаках тя да си избере някакви дрехи. Моловете ме изнервят, хората така напират да купуват, а и ден след ден там сякаш забелязваш все повече дебелаци.
Гледах как Роки комбинира една пола с блуза, а едри жени се клатушкат като патици между щендерите, ровят из закачалките, оглеждат етикети, захвърлят навсякъде панталони, без да ги сгъват — изглеждаха ми подпухнали, нещастни и алчни да харчат.
Открих, че всички слабохарактерни хора страдат от една и съща обсесия — вманиачават се по идеята за задоволяване. Където и да отидеш, мъжете и жените са като гарги, привличани от лъскави предмети; за някои от тях лъскавите предмети са други хора. То по-добре да се закачиш за дрогата.
Понякога става толкова риятно, толкова подредено, че докато се усетиш, си се покварил.
Така се случи с Лорейн и мисля, че донякъде същото стана и с Кармен. Аз негодувах срещу това.
Роки си избра пола, блуза и бански костюм от две части, а след като я насърчих, се върна за две потничета и чифт джинси. В една дрогерия „Кей енд Би“ намерихме четки за зъби и прочее, освен това си купих електрическа машинка за подстригване. Обядвахме недалеч от хотела до крайбрежната дига в някакво заведение от протрито дърво и бетонни стени с избледнели рисунки на морски животни. Докато ядяхме във вътрешния двор, до дигата се събра група тийнейджъри, които пушеха и позьорстваха. Роки прегърби рамене и извърна лице от тях. Отхапа само няколко хапки от чийзбургера си.
Тифани си изяде пържените картофи с фин маниер. Роки поглеждаше ту сестра си, ту тийнейджърите — като че ли не искаше да ги гледа, ала не можеше да се въздържи. Ровичкаше из храната си, поглеждаше към хлапетата, после рисуваше с клисав картоф шарки в кетчупа.
Прокарах два бургера с един „Будвайзер“, отпуснах се малко назад и издишах горещия солен въздух, събрал се в дробовете ми.
— Как ти се струва? — попитах я.
— Ъ? — Тя си изпусна картофчето. — Исках да кажа, благодаря.
— Как ти се струва тук? Нормално ми изглежда.
— Става.
— Бас държа, че на нея плажът ще й се хареса.
— Да. — Тя скръсти ръце на масата, наведе поглед към Тифани и усмивката й замръзна.
— На бас, че можеш да си намериш някъде тук работа като сервитьорка. Сладка си. Ще те вземат.
— Може би.
Един сервитьор с провиснали къси гащи започна да прибира чиниите ни и попита Роки дали нейната е свободна. Тя каза не, но аз поръчах да опаковат храната. Когато той се отдалечи, Роки едва повдигна лице, заета да мести промазаната с восък покривчица.
Огледах стените: опънати рибарски мрежи с накичени пластмасови раци и лангусти, един марлин[15], монтиран над входната врата, вестникарски статии в рамка от урагана през 1900 г. Миналото тук постоянно излизаше на повърхността, а тя непрекъснато се пропукваше.
— Какво ти има? — попитах.
Тя изглеждаше обидена.
— За какво говориш?
— Цупиш се.
— Не знам. Искам да кажа, просто понякога ме прихваща. — Очите й блеснаха, щом го каза. — Преди се справях добре, много не му мислех. Просто всичко това… Нали разбираш.
— Да.
— Просто… всичко след снощи…
— Ще се оправим. Никой няма да ни намери.
Тифани бързо вдигна глава и заби пръст в брадата ми.
— Намерих ви!
— Знам — каза ми Роки. — Тоест знам, че си прав. Просто така стоят нещата. Сега и после, предполагам. Не е много честно. — Тя си избърса окото и прехапа устна. — Просто се питах дали за мен нещо ще се промени.
Замислих се над проблема й, извадих една цигара, чукнах я в масата и казах:
— Не изглежда честно, защото е напълно случайно. Но точно заради това е честно. Схващаш ли? Честно е, колкото е честна лотарията.
— Глупости, Рой, и това трябва да ме успокои?
Запалих цигарата и се отдръпнах от масата, за да мога да си изпъна краката.
— Да — казах.