— Не и мен. — Бузите и носът й пламнаха в яркочервено и тя примигна, за да спре сълзите.
— Виж обаче. Нещата са двупосочни. Утре например можеш да забогатееш или да се влюбиш. — Не съм го вярвал никога, но се опитах да прозвуча убедително.
— О, да! Сигурна съм!
Тя взе да сгъва и разгъва покривчицата и се загледа над дигата към океана. Изглеждаше съвсем мъничка, твърде млада и крехка на фона на червените раздиплени облаци и златистото небе. Гледах как Тифани рисува в кетчупа си с пръсти. Тя вдигна очи към мен, после погледна изпоцапаните си ръце и се засмя, осмука си пръстите и пак бръкна в кетчупа.
На прибиране купих вестник, та Роки да прегледа обявите. Исках тя отново да започне да мисли за бъдещето, най-вече защото смятах, че така ще е по-лесно да ги оставя. Тифани взе да клюма още щом се прибрахме в мотела, а Роки едва гледаше от умора, затова се прибрах в стаята си.
Празна каса от шест бири стоеше до бордюра, сякаш чакаше автобуса. Отсреща зад паркинга мъж без риза седеше на стъпалото пред една стая и си държеше главата с ръце.
Затворих вратата. Преди да включа машинката, извадих ножа и отрязах косата си отзад на тила. Задържах я в ръка за момент, защото се изненадах колко е дълга, и почувствах как сякаш изгубих част от себе си — оказа се по-важна, отколкото предполагах. После я хвърлих в боклука и пуснах машинката. Нагласих я на дължина шест милиметра и си остригах главата. Използвах същата дължина за брадата и така челюстта и скалпът ми се покриха с еднакво по дължина сиворусо стърнище.
Погледнах се. Отражението ми винаги е било такова, каквото знаех, че е, но никога съвсем онова, което очаквах. Този път обаче беше брутално — големи участъци оголена плът, малък закривен нос, една цепка за уста и широка четвъртита брада. Цял живот сякаш смътно съм очаквал да видя някакво друго лице извън тази неприветлива маска, която веднъж Лорейн сравни с тотемен стълб на индианците чоктау. Сравнението бе вярно, когато бях млад, и още по-вярно сега с издълженото ми чело и с коса, отдръпнала се по него назад от двете му страни и с връх по средата, с унилите ми очи и отпуснати бузи. Очите ми се сториха странни. Тъмнокафяви, раздалечени, сякаш по-големи без всичката тая коса. Доколкото помня, си мислех, че истинското ми лице не се вижда, че вътре в мен има друго лице с по-гладки, по-чисти черти, по-изсечена челюст и римски нос — бюст на някой центурион, завладял древния свят. Вече четирийсет години бях с едно и също лице, а някаква част от мен все още очакваше да види онзи другия в огледалото.
Прокарах длан по четинестия си скалп и се замислих за пациентите, лекувани с химиотерапия.
Спрях телевизора и се изтегнах в леглото. Мокри петна покриваха тавана като мънички континенти, които никой никога не е картографирал, и си представих как в гърдите ми разцъфват водорасли като канонада от фойерверки.
Замислих се колко ли зле щеше да стане и какво щеше да е, като се влоша.
Бях сложил колта и взетия от Роки пистолет заедно с парите си в сейфа, който държах на дъното на войнишкия си чувал. Изстреляният куршум ми изглеждаше по-привлекателен, отколкото болестта, но проблемът със самоубийството беше, че след него няма връщане назад. А и откровено казано, то ме плашеше, макар в живота си да съм вършил неща, от които ми се изправят косите.
Да се напивам до смърт в Мексико също ми изглеждаше атрактивно.
Обаче и в двата случая иронията не ми даваше мира. Аз бях този, който оцеля в онова фоайе. Защо единственият мъж, който излезе тогава от къщата, е същият, който бездруго се подготвяше да умре?
Странно, но не изпитвах порив да отмъстя. Което никак не ми подобаваше.
Дори мисля, че някаква част от мен се радваше, задето приключих с всичко — с комарджиите, с наркоманите, със Стан Птитко и арменците — сякаш отдавна бях предусещал, че ще се случи, и това беше истинската причина да променя самоличността си.
Бях вън от играта.
Чувах как навън жужат насекоми. Светът започна да потъмнява, червени и сини светлини се запроцеждаха през завесите — цветове, които ми напомниха за един уличен ъгъл в Хот Спрингс преди години; шепотът на буболечките и океана се смеси с работата на климатика. Зад прозореца се чу женски глас, смях, после някой се препъна и се счупи бутилка.
Затворих очи и видях Кармен, която ми се усмихва през рамо. Лорейн, която ме драска по тялото. Спомних си как на уличния ъгъл в Хот Спрингс червените и сините светлини се отразяваха в една локва, а аз седях на бордюра като онзи мъж отвън на паркинга. Коленете ми стърчаха, главата ми висеше между тях, а кокалчетата на ръцете ми бяха окървавени.