Номерът от поправителното училище: да нагрея четка за зъби над пачка кибрит, докато успея да отскубна косъмчетата и на тяхно място в размекнатата пластмаса да забия бръснарско ножче.
На седемнайсет, когато работех като барман при Робишо, един дребничък старец пи цяла вечер самичък, не говори с никого, а към полунощ се катурна от столчето. Разби си главата и умря там, в краката на всички.
Отворих очи.
Тук нищо не е дълготрайно. Солта разяжда всичко, излющва боята, покрива калниците с ръжда, руши стените. По миризмата усещах, че стаята е просмукана с нея, а във водните петна по тавана съзирах градове и поля, проядени от ерозията.
Тук си, защото все някъде се намираш. Кучета дишат тежко по улиците. Бирата бързо се стопля. Последната нова песен, която харесваш, е излязла много, много отдавна и вече изобщо не я пускат по радиото.
На вратата се почука срамежливо, претърколих се и станах. На студената луминесцентна светлина стоеше Роки по фланелка и оскъдни сини шорти, които оголваха целите й крака. Беше се прегърнала с ръце, по носа и бузите й бе избила руменина, а очите й бяха зачервени.
— Рой…
Тя влезе, а аз затворих вратата и светнах лампата. Седнах насреща й на леглото. Тя вдигна колене и сви краката си върху стола, разкривайки гледка, заради която трябваше да внимавам и да насочвам погледа си леко встрани от нея. Тя подсмъркна и обгърна колене с ръце.
— Какво има?
— Какво си направил? Всичката ти коса я няма.
— Какво става?
— Нищо. Мислех си…
— Бавно загряваш.
— Да. — Тя се подсмихна, подсмръкна и отметна рус кичур от челото си. — Просто мислех. Мисля си… ти на колко години си?
— На четирийсет.
— А аз съм на осемнайсет, човече. Това нищо не е. Нали? Без значение какво се е случило досега.
— Осемнайсет години наистина нищо не са. Имаш време да започнеш живота си отначало още три-четири пъти, ако решиш.
Щом й го казах, сякаш за първи път се почувствах твърде млад да умра. Най-смотаното оплакване.
Замислих се как всички разправяха същото, когато отидех да ги видя с надянати ръкавици и бухалка в ръце. Чакай, чакай! — казват. Почакай.
Очите й бяха подпухнали, а носът й — протрит от търкане. Обърна лице към прозореца, където струни от светлина се бяха изпънали по завесите, и погледът й се съсредоточи върху нещо зад тях.
— Говори ми, Рой. Имам нужда да чувам нещо.
Нищо не казах. Не можех да спра да се пуля в бедрата й. Желанието винаги изглежда някак унизително.
— Ти с какво се занимаваше, като беше на осемнайсет, Рой?
Извадих цигара, предложих една и на нея. Запалих и двете и казах:
— Работех в един бар и въртях машинации с незаконни залози из Юга — предимно из Луизиана, Арканзас и Мисисипи.
— Какви машинации?
— Залагаш пари на коне, за да объркаш шансовете на букмейкърите.
— А…
Още звуци нахлуха отвън, а нашият дим се виеше и разсейваше на фона на избелелите острови по тавана. Музика от радиа на коли на една пряка оттук, жена надолу по тротоара крещеше на някакъв мъж за от-го-вор-нос-ти и натъртваше всяка изречена сричка.
— А как се хвана с това? — попита Роки.
Свих рамене.
— Трябваше да се запиша в морската пехота.
— О, така ли? — Тя скръсти крака и застана лице в лице с мен. Носът и бузите й бяха целите в светли лунички, а от влагата очите й изглеждаха още по-широко отворени. — Какво стана?
— Когато навърших седемнайсет, взех автобуса, за да отида до наборния център. Отидох. Седях вътре два часа. Имаше много момчета. Бяха дошли с майките и бащите си и носеха кърпени джинси като моите. Окърпени ризи. Ръцете им бяха целите в мазоли от полската работа. Майките и бащите не бяха успели да изстържат цялата мръсотия от себе си. Гледах как мъжете ги записват и разговарят с родителите. Това им бе работата. С момчетата почти не говореха, а само повтаряха на родителите: „Ще го научим на това, ще се научи на онова, ще се върне мъж. “ Нали разбираш. Не ми хареса, че говорят само с родителите. Не ми хареса как момчетата стояха встрани като коне за продан. И без това мислех да се заловя с нещо. С нещо друго.
Млъкнах и изправих в ръка цигарата си — тя димеше и приличаше на кулите на рафинериите, които се възправяха оттатък езерото — там, където израснах.
— С какво? — попита тя. — С какво смяташе да се захванеш?
— В Бомон имаше едно място, където майка ми е работила, преди да се родя аз. Много ми беше говорила за него. Бар, който се казваше „При Робишо“. Разправяше за стария й тамошен шеф, Харпър Робишо, и какъв страхотен пичага бил. Той беше от типа „мъж сред мъжете“. Казваше, че е пяла там понякога. А после наистина запяваше. Вкъщи.