— Добре ли пееше?
— Да. Допускам, че е престанала, когато съм се появил аз.
— И ти какво направи?
— Излязох от онзи наборен център, взех друг автобус за Бомон и намерих онова място. „При Робишо“. Всъщност се казваше „При Робишо край мочура”. Влязох вътре и намерих оня мъж, за когото говореше тя, Харпър — той беше собственикът. Трябваше да го изчакам. Беше един такъв мощен съмнителен тип, но пък особено дружелюбен, имаше много приятели. Казах му коя е майка ми и той го прие много любезно. Разпита ме как е тя, доби тъжен вид, щом му казах, че е починала. Попита ме какво искам, и аз отговорих „работа“. Така почнах. Поработих в този бар и когато той реши, че ми сече акълът, ме сложи да въртя далаверите със залозите.
Тя пушеше и чоплеше един нокът на крака си.
— Преди да отидеш в този бар, с кого живееше?
— С господин и госпожа Бийдъл. Те управляваха груповия дом.
— Майка ти вече я нямаше?
— Тя беше умряла преди години. Разболя се.
— От същото, от което и ти ли?
— Не знам. Може би.
Загасих цигарата и проследих кървавочервената линия по перваза на пода, проядена от солта. Мери-Ан не се бе разболяла или поне не от моята болест. Когато бях на десет години, хората на моста на Ай-10 казаха, че й подавали ръка, тя обаче просто скочила. Дори не извикала, казваха. Един-двама притичали до парапета и я видели как пада с разцъфнала около нея рокля от петнайсет метра височина.
Често съм си представял как падам. Твърде дълго изглеждаше това падане, без да издадеш нито звук.
— Ами татко ти? — попита Роки.
— Свестен беше. Бил е морски пехотинец. В Корея. Умря. Но не в Корея. В рафинериите. — Свих рамене. — Беше много отдавна.
Чак когато прехвърлих двайсетте, осъзнах, че Джон Кейди трябва да е знаел, че не съм негов син. Той беше висок метър и седемдесет и три, а на петнайсетия си рожден ден аз бях се източил до метър и деветдесет и два и не бях тъмнокос като него или Мери-Ан, нито брадичката ми бе като техните, но той никога не бе искал да го наричам другояче освен „татко“.
— Този тип — Робишо, явно си го харесвал? Пролича си ти по това как говореше за него.
— Да, сигурно доста съм го харесвал. Той страшно се изненада, когато ме срещна за първи път.
— Защо?
Завъртях очи и въздъхнах, но не ми бе неприятно да разказвам тия неща, които никога не съм разказвал на хората. Започнах да си свалям ботушите.
— Ами… — изсумтях. — Той беше едър мъж като мене и в действителност много приличаше на мен. Същото лице. Изненада се, че имаме еднакви лица.
— Приличал е на теб?
— Ама направо.
Тя се позамисли, но ми се стори, че не ме разбра.
— Странно — каза тя. — Що за човек беше той?
— Умен. Хората го харесваха. Въртеше добър бизнес с италианците по крайбрежието горе в Ню Орлиънс и с много рокери в Арканзас и Тексас.
— Хм… Какво се случи с него?
— Някой го гръмна.
— Гръмнаха го?
— Това казвам.
— Съжалявам, Рой.
— Няма нищо.
— Извинявай. — Тя угаси цигарата си, пъхна ръце под бедрата си, протегна крака и мускулите им се изопнаха като корабни въжета.
Почесах се по коляното и опипах новото си лице, поотпуснатата кожа.
— Аз май наистина оплесках нещата — каза тя.
— Не е нужно да го възприемаш по този начин — казах. Станах и отидох до мивката, пих вода от крана и си изплакнах очите — в огледалото лицето ми вече придобиваше обикновен вид.
Тя надникна през рамо към мен.
— Убивал ли си хора и преди, Рой? Освен онези мъже в къщата.
Избърсах лицето си и се върнах.
— Двама-трима.
— Как се чувстваш заради това?
— Остави ме на мира.
— Извинявай. — Разочарованието в погледа й леко ме бодна. Смъртта превръщаше всичките ми навици и постоянни привички в ненужни. Определени модели на поведение се променяха. Например това, че много дърдорех. — Чувствам се, както се чувства войникът — казах. — Хората, които пречуках, не бяха невинни кибици. Не бяха хора, дето сами не са се докарали до това положение. По-скоро го възприемах така: те създаваха ситуация и от мен се изискваше да се оправя с нея. Каквото повикало…
Тя подсмръкна, издиша през устата и стисна пръстите на краката си.
— Мислех, че ще ни зарежеш тук.
Не отговорих. Останах прав, та да се досети да си отиде в стаята.
— Ако ще ни зарязваш, можеш да ми кажеш. Разбирам те. Разумно е. Дори да си болен, не е разумно да се мотаеш наоколо. Не съм луда, нищо ми няма.