— Ще си намериш работа. Ще се грижиш за Тифани. Ще спечелиш от лотарията.
— Преди малко я гледах там вътре и нещо си въобразих, че ще ни зарежеш, замислих се каква гадна каша забърквам винаги. Дори с факта, че тръгнах с оня тип Тоби. Той беше обратен. Мислех си, че нещата ще потръгнат. Ама че каша. — Тя се вгледа в тлеещата цигара. — Обаче знаеш ли, още от самото начало си е било каша и нищо друго.
— Още няма да тръгвам — казах.
— Е… — въздъхна тя. — Тая каша не е твоя, пич. Моя си е.
— Ще се оправиш.
— Преди да избягам, там нищо не се променяше, знаеш ли? Само дето вечно беше горещо. Същите поля, същата трева. И нямаше какво да правя. Виждах остатъка от живота си. Ден след ден — все същото.
— Познато ми е — казах, но докато го произнасях, трепнах и се ядосах на себе си, че съм се разприказвал пред нея, ядосах се заради чувството, че ми се иска да говоря с нея за онези пусти поля и жарещото слънце, за Лорейн и Кармен. Искаше ми се да кажа нещо за тях, ала не знаех какво.
— Докато гледах ония хлапета днес там, на плажа… — промълви тя. — Постоянно си мислех, че просто искам истински живот.
— Всичко в живота е истинско.
— Разбираш за какво ти говоря. Искам и Тифани да го има. На някакво нормално място.
— Значи точно това ще се случи.
Лицето й беше изсъхнало. Тя се ухили и очите й се присвиха.
— Толкова шантаво изглеждаш, като ти я няма косата.
— Самичък не се познах. Това сигурно е добре.
Усилих климатика, той забумтя още по-силно и стъклото на прозореца задрънча. Казах:
— Трябва да поспиш. Утре ще измислим нещо друго.
Тя ми протегна ръка да й помогна да стане, за миг ми отправи премрежен, игрив поглед и това ме разтревожи. Тя го усети и се спря, а после се запъти към вратата с много бавна крачка. Не можех да престана да я зяпам в шортите, които от седенето се бяха впили в нея.
Тя се спря и каза:
— Ако искаш да си тръгнеш, давай. Няма проблем. Ти направи много за нас, Рой. Можеш да продължиш. Ние ще се оправим.
Отворих вратата с думите:
— Може и да си тръгна.
Мъжът, който седеше преди на стъпалото, се беше преместил на една полянка до тротоара и се бе изтегнал близо до уличната лампа. Комари се рояха в светлинната тента до него.
Преди да влезе в стаята си, тя пак се обърна към мен и понечи да каже нещо, но се въздържа.
— Ако съм тук сутринта, значи още не съм си тръгнал — казах.
Затворих вратата. Щом отново останах сам, ме загриза безпокойство. Прехвърлих всичките телевизионни канали четири-пет пъти. Сгънах всичките си дрехи и ги подредих в шкафа една по една, после ги извадих и пак ги сложих във войнишкия си чувал. Разглобих своя.380-калибров колт и го почистих с молив и парцал. Чувствах, че сякаш нещо ми липсваше, нещо трудно определимо, ала забележително с липсата си.
Усещах, че съм си навредил от многото приказки.
Изглежда че в „Изумрудените брегове“ си имаха няколко постоянни клиенти. Комбито върху резервните гуми принадлежеше на семейството от стая номер 2. Особнякът с мотоциклета беше облепил прозорците си с алуминиево фолио в номер 8. Старият модел крайслер върху изпочупените трупчета, чиято предница бе наклонена надолу като на спортна кола, беше на две възрастни жени, които си деляха стаята с номер 12. На сутринта един тип отсреща, седнал на сгъваемо столче, обръщаше наденици върху малка скара на въглища, която разнасяше навсякъде мазен, лютив дим.
Беше стар тип с вид на бандит — с кърпа на главата, сандали и потник с реклама на бира „Корона“. От миризмата огладнях, приближих се и видях, че до краката му има малък стек картонени чинии.
— Това е закуската, която се предлага тук, човече. Аз съм Ланс.
Той извади една чиния и пусна в нея две наденици.
— Тук ли работиш?
— Всъщност не. Едно време бях женен за Нанси — онази там вътре. Жената, дето ви регистрира. Дава ми да живея тук. Харесва й да правя закуска сутрин за хората. Нямат кухня и затова ползвам скарата.
— Ясно. Благодаря.
— Тя каза, че си с две момичета. Могат и те да си вземат, ако искат.
Чух да се отваря врата и две деца от номер 2 излязоха, а след тях и баща им. Косата му стърчеше, беше зачервен и подут, очите му, кървясали, лъщяха.
Първо ме огледа от глава до пети.
После плесна момченцето по тила:
— Не пререждай сестра си! Остави я да си вземе.
В утрото хлапетата изглеждаха още замаяни и примигваха, сякаш току-що бяха изпълзели от пещера. Ланс се ухили насреща им и прехвърли по две наденици в чиния първо за момичето, после и за момчето.
Тъкмо дояждах моите.