Няколко чернокожи кибичеха на кея с въдици, долу на плажа лежеше преобърната гребна лодка. Беше пробита и през дупката чувах как мяучи котка. По пясъците бяха пръснати хиляди алени лотарийни билета.
По-късно вечерта по телевизията гледахме филм, мисля, че беше с Ричард Буун; когато ги оставих, изглеждаха уморени и удовлетворени. Усетих, че ми става хубаво от това.
В стаята си се почувствах добре, че ги оставих така.
После взех да се тормозя от незнайно какво, което не можех да изразя с думи. Все едно бях забравил нещо важно, ала не знаех как да го назова.
Излязох навън и се загледах в пъстрата нощ — горещият вятър люлееше палмите и препускаше нагоре към небесната река от звезди. Поех нанякъде.
Старовремски товарни подемници и хангари, останали още от едновремешния износ на памук, бяха замрели на юг и по някои от тях още светеха лампи. Роса от сол и мирис от мрежите за скариди и стриди висяха във въздуха. Един мъж помагаше на приятеля си да върви, обхванал раменете му с ръка.
Тропотът на ботушите ми по асфалта звучеше като звук от часовникова стрелка. Опушеносива котка повървя успоредно с мен по отсрещния тротоар. На пейката на една автобусна спирка възрастен брадат мъж надигаше бутилка от хартиен плик и плачеше. Каза ми, че бил щастлив. Излязъл същия ден от затвора.
Когато се върнах в стаята си, вътре беше толкова тихо, че тиктакането на будилника сякаш отекваше в стените и този тих звук ми казваше, че е късно, по-късно, а после и още по-късно.
Беше изминало време. Бях стар.
Сутринта станах преди момичетата. Гледах как пуква зората над залива, как водите му пожълтяха и флотилии корабчета за лов на скариди се разстлаха из тях — малки шхуни с кокалести кливери и торбести мрежи. Те изпълзяха навътре в морето с бавното и съгласувано движение на естествената миграция. Утринното и вечерното слънце тук разпалваха небето в истерични краски — зелено, пурпурно, огненочервено и портокалово, тъй нереални — облаци от старите уестърни на Метро Голдуин Майер.
Бавни движения. Менящи се багри.
Забелязвах нови неща.
Роки каза, че днес май трябвало да почне да си търси работа, но аз възразих, че днес всички ще отидем на плажа. И отидохме.
Вечерта се срещнахме с още две постоянни клиентки — жените с общия крайслер със счупената антена. Казваха се Дера и Нони Елиът, сестри с еднакви сиви, твърди коси, подстригани във формата на карфиол. Бяха облечени в корави тъмни платове като монахини, на вратовете си имаха окачени тежки разпятия.
Ланс печеше кюфтета, а аз си бях донесъл стек с шест бири „Корс“. Момичетата също дойдоха и след като двете сестри известно време зяпаха Тифани през прозореца на номер 12, излязоха да се запознаят с нея.
Наведоха се напред да се ръкуват, а Тифани стеснително си захапа палеца.
Имаха мили, развеселени лица и носеха гърбавите си снаги с достойнство, като тихо бреме. Дера имаше очила и беше по-приказливата.
Човек не изглежда толкова подозрителен, когато е отворен към запознанства. Дера се обърна към мен:
— Имаме четири сестри, които са монахини в „Сестрите на Свети Йосиф“ в Хюстън. Живяхме в Дентън, но продадохме родителската си къща. Мислехме да си купим нещо във Флорида, но знаете как става, само си обикаляме из Тексас.
— Искахме да сме по-близо до нашите сестри — обади се Нони.
— Така е. Но сме тук от три седмици.
— Смятаме да си намерим все нещо по-постоянно.
— Не знам защо, но сякаш не можем да съберем сили да го направим.
Имаше нещо момичешко в тях, всякаква липса на каквото и да е лукавство в спокойните им безполови лица.
— Ходите ли често на плаж? — попитах.
— Олеле, не. Никак не обичаме слънцето.
Тя го каза, докато сестра й се опитваше да почерпи Тифани с карамфилова дъвка, а момиченцето обикаляше срамежливо около краката на Роки. Изпитах мимолетен порив да разкажа на тази жена за дробовете си.
Ланс беше опънал една сгъваема масичка за карти, а Нанси изнесе торба с питки за сандвичи, кетчуп, горчица и картонени чинии. Остави ги на масичката и ме изгледа.
— Помня, че онзи ден имахте много коса. Я се вижте сега! Боите се някой да не ви разпознае ли?
— Тука е твърде горещо за толкова много коса — отвърнах.
Ланс обърна кюфтетата и каза:
— На бас, че ще са толкова вкусни, колкото на онова място в Остин. „Грийнбелт Грил“. Помниш ли го, бебчо?