Амарило се състоеше от складове и бензиностанции, занемарени стриптийз клубове между мотели и брулещи ветрове. Можеш и цял ден да шофираш, но няма да видиш друго освен равнини, водни кули и малки петролни сонди, които потъват и се вдигат като люлки везни. Гледах как шофьори на камиони и улични проститутки се тътрят уморено под ситния дъжд между перачницата и автосервиза, където се извисяваха високи сондажни кули в редици под халогенните лампи. Жена с бухнала коса слезе от един камион и се качи в следващия до него. Докато стоях до прозореца, момичето в моята стая направи разкаяна, извинителна физиономия. Беше легнала на леглото и виждах отражението й в стъклото.
— Какво не е наред, господине? Кажете ми какво да направя. Кажете ми какво искате.
Бледото лице и гарвановочерната й коса плаваха в стъклото. Стоях гол до завесите и гледах към паркинга. Пиех „Джони“.
Не й отговорих.
— Просто си пиян, бебчо — каза тя.
Нямах намерение да се запознавам с нея, но нощта ме свари в Амарило след цял ден шофиране в грешната посока. Преден пост с ослепителни светлини — по-скоро спирка на камиони, отколкото град. Имаше перачница на самообслужване, до нея бар, а насреща му, от другата страна на грамаден паркинг — приклекнал нисък мотел с единични стаи.
Бях влязъл първо в бара, но гирляндите около рафтовете с бутилки ми избодоха очите, а подпухналите очи на сервитьорката изплуваха от мрака като очите на морски дявол, изскочил от най-тъмните океански дълбини. Телевизорът пращеше ужасно и гласовете, идващи от него, звучаха така, сякаш непрекъснато се мачкаха вестници. Барманът беше увесил чене и щом се обърна да ме погледне, по лицето му, по което сякаш не се мяркаше никаква мисъл, затрептя злокобна синя светлина. В бара нямаше жива душа.
Излязох навън под неуморния ситен дъжд. Мъже с бейзболни шапки се влачеха напред-назад подир грамадните си шкембета. Подминавайки перачницата, видях момичето. Беше младо, трудно ми бе да определя на колко години е, и ме гледаше през стъклото, проследявайки ме с поглед. Стоеше със скръстени ръце до една от машините, проточило врат; залепило бе очи в мен като богомолка, докато дъждецът се стичаше по прозореца; почувствах се тъй, сякаш грамаден трибунал ме сочи с пръст.
В задната част на автосервиза имаше магазин за понички със сепарета и няколко маси. Явно това беше мястото, където ходеха мъжете. Едри мъже с телосложение на шишарки, с панталони, увиснали на безгъзите кръстове, гащеризони от дочен плат. Авиаторски очила в нощта. Когато влязох, те ме изгледаха. Никой не се смееше, разговаряха сериозно и тихо и правеха кратки жестове с цигарите, за да подчертаят някаква мисъл. Някои пиеха кафе и пушеха, други въртяха половинлитрово шише бърбън. Тези, които не пиеха от бърбъна, непрекъснато бъркаха в една кутия с масленки.
За малко постоях на една от пътеките — вляво от мен подредени пакети с чипс и сушено месо, отдясно — регали с лекарства. Ярките лампи светеха като луни, но по-силно. Забелязвах как мъжете в магазина често обръщат поглед към мен. Жената зад щанда ми желаеше нещастие. Тогава отвън, от другата страна на витрината, се появи момичето; очите му ме изгаряха през стичащата се вода. Нямаше да ме остави да му се измъкна. Щеше да ми поиска пари. Така стават нещата. Нужно бе само да ти уловят погледа.
Погледнах мъжете в магазина за понички, после дебеланата зад щанда с киселата й физиономия. Отново усетих как ме лъхва тежкият влажен въздух от бара и когато излязох навън, онази ме чакаше. Постоях до нея, гледахме се.
— Купуваш ли? — попита ме.
Попитах я дали има стая и тя каза не.
— Имаш ли сводник?
Тя поклати глава и стисна лакти още по-силно. Дъждът спираше, вратът й се изпружи навън под капките.
— Сама съм си — каза тя. Какво ще кажеш?
Бегълка. Едва ли дълго щеше да се занимава с това между сводници, психопати и полицаи. Извадих бутилката, ударих една глътка и й я подадох. Гледахме как мъжете обикалят около помпите и как от време на време от някоя сондажна кула слиза жена. Много пъти те бягат и не осъзнават къде попадат. После бягат обратно вкъщи, ако могат. Когато вече е късно.
Огледах я пак и се зачудих защо ли вратът й се огъва така. Имаше костеливо лице, очите й бяха леко събрани, прекалено големи и й придаваха вид на насекомо, кожата й внушаваше впечатлението за недохраненост. Но имаше силни рамене и хубаво тяло, бе облечена с дънкова пола, червени чорапогащи и черна блуза, а на бедрото й висеше голяма раздърпана чанта — носеше я досущ като малко дете. Тя отметна няколко кичура мокра, съвършено черна коса от челото си.