— Абе шашкам се, откакто стана това в Ню Орлиънс…
Слушай… — Облягам се на плота. — За бележката, дето си ми оставил на вратата…
— А, да. Оня намери ли те?
— Ами не. Кажи ми за него.
— Един такъв, официален. Тип с костюм, професионалистки фасон. Пресипнал. Пита дали си наоколо. Знаеше името ти. Пита дали Рой Кейди работи тук.
Металът в черепа ми пулсира и всичките ми разпилени мисли от сутринта се превръщат във вой на сирена, ечащ в главата ми.
— Бях в „Морско конче“. Рано приключих.
— И аз си помислих същото, но нищо не му казах. Не знаех със сигурност. А и оня не пожела да остави съобщение. Не ми хареса.
Той подбутва ключовете от къщата към мен и казва:
— В коридора има една дупка, ако искаш можеш да я закърпиш. — Кестенявата му коса силно оредява вече за вирнатата му прическа, а торбичките под очите го правят да изглежда по-стар, отколкото е. — Боята е в пикапа. Купих и малко кит, ако решиш да шпакловаш изкъртеното. Ще съм ти благодарен.
— Готово.
— Чудех се за оня тип — казва той, докато сгъва вестника. — Имаше нещо кофти у него. Дали не е от някоя агенция за събиране на дългове? Адвокатите наемат такива. Затова не му казах къде може да си.
— На никого не дължа пари.
— Браво на теб! — Той пуска телевизора зад бюрото.
Други дългове имам.
— Как изглеждаше? — питам.
— Както ти казах. Набит някакъв. Зализана назад коса. Един такъв да не се захващаш с него. Да му предам ли нещо, ако се върне?
— А каза ли, че пак ще се върне?
— Като го попитах дали иска да остави съобщение, каза само, че щял да се опита пак да намине. Това не ми хареса. И изобщо поведението му като цяло.
— Нищо не му казвай.
Той се заглежда в прогнозата за времето по телевизията и почесва безволевата си брадичка. Вземам ключовете и понечвам да изляза, но спирам.
— Кажи му, че ме няма. Дори да съм тук. Само ми предай, ако пак дойде. Опитай се да разбереш как се казва.
— Твой познат ли е?
— Нямам представа кой може да е.
— Добре. Нали запомни за дупката в коридора?
Оставям го и отивам в склада, изваждам два големи найлона, валяци, съдове за бъркане на боята и ги отнасям в пикапа, който Сесил ми даде, докато боядисам къщата му. Мисля си за събирачите на черни дългове и за ловците на офейкали типове, за мъжа в ягуара, говорещ по мобилния телефон и съобщаващ на шефовете си, че ме е намерил, и пак си задавам въпроса дали ще пратят още някого.
Преди да потегля, пускам маркуча в двора. В края му има пръскалка и виждайки я в дланта си, по гръбнака ми плъзва тръпка на ужас.
Двете ми ръце треперят.
Минавам зад бараката, облягам се и изпушвам половин джойнт с надеждата да ме успокои, а не да налее масло в параноята. Ефектът му се оказва двустранен — прави ме уверен, че участта ми ще е болезнена и унизителна, но ми внушава и някакъв дзен възглед за неизбежността на страданието.
Трябва да си купя пистолет може би.
Горе се ровя в килера, докато намеря ловджийския нож „Ремингтън“, който спечелих на карти преди няколко години — с назъбено в основата осемнайсетсантиметрово острие. Прокарвам палец по него. Малко е затъпен, затова вадя бруса от калъфа и точа острието, докато палецът ми не започва да пуска кръв само при допир с него, без да натискам. Пъхвам ножа в един от джобовете на гащеризона си, оглеждам паркинга за черни ягуари и слизам долу.
Излизам с пикапа на Сесил от „Спаниш Грант“ и подкарвам покрай плажовете към далечния западен край на Пойнт Сан Луис. Подминавам Пещерата на Лафит, докато в главата ми се въртят представи за злодейската храброст от онова време и огньовете по плажовете. И си спомням за Роки, разбира се.
Шофирам. Това е може би най-далечното ми пътуване от пет години насам. Освен вечерите в „Най-хубавите понички“ и „Морско конче“ от време на време и когато имам нужда да съм с хора — за да не отида да си купя онази последна бутилка, обикновено си стоя вкъщи. Дори по време на евакуациите заради ураганите, които връхлитаха тези земи, съм си стоял вкъщи и съм гледал как бурите шибат въздуха с дъжд и листа. Смазвам мисълта да подкарам пикапа към Монтана или Уайоминг, може би към Аляска.
Сигурно така признавам пред себе си, че няма да бягам.
Къщата на Сесил е бунгало с висока основа, боядисано в матов пшеничен цвят, а дворът е подивял и обрасъл. С тия мои ръце и патрав крак ми е нужно известно време, за да внеса всичко вътре. Къщата е празна, завесите са свалени и затова светлината нахлува през прозорците на големи тебеширенобели плочи.
Постилам найлоновите покривала, разгъвам вестниците, облепвам ламперията във всекидневната. Стаите внушават странно чувство с празнотата си и с всичката тази светлина като прах, която нахлува вътре. Така бяла и толкова безутешна. Това си е цяла къща, твърде голяма за сам човек. Пространство да живее семейство. Обикалям, левият ми крак задира по пода със звук като в пясък и аз минавам през всичките тези курсори от слънчева светлина. Мисля си за нещата, които съм чел за този или онзи голям художник. Как природата на светлината променя всичко — не само какво виждаш, но и какво ще почувстваш.