— Обезмаслено или пълномаслено? — пита Сара.
— Пълномаслено, много ясно.
Тя прави такава физиономия, сякаш съм някакъв префърцунен сноб. Работи тук шест вечери в седмицата, движейки дебелите си ръце между хладилника и бара, цупейки устни, когато хората разказват истории, заядлива със старците, които седят и пият по цял ден.
Лицата по продължението на барплота се превръщат в сенки или стават странно трогателни, когато се втренчват в бледото синьо сияние на телевизора иззад бара. Екранът показва компютъризирана климатична карта и малко след тексаските брегове, в Мексиканския залив, се върти ярка червенолилава вихрушка като отпечатък от палеца на Господ, дошъл да го сложи вместо подпис. Всички говорят за него.
— Много тежко може да стане.
— Няма да дойде насам.
— Не е сигурно.
— Няма и да припари дотук. Имам стотарка. Залагам стотарка, че няма.
— Майната ти! „Стотарка“. Какви ми ги дрънкаш!
Ураганът обаче е по-близо, отколкото биха признали. Този са го кръстили Айк. Пироните в костите ми смъдят и скоро налягането в главата ми се покачва дотолкова, че съм готов да си тръгна.
На вратата обаче се спирам. Виждам го през решетката на прозореца.
Черен ягуар със затъмнени стъкла стои срещу бара между един форд пикап и малък японски модел. От него слиза мъж с костюм. Едър е и ми се струва, че няма да чака да изляза навън.
Затова се потътрям обратно и тръгвам към задния изход по коридора, в който са тоалетните. Измъквам се и вървя две преки на изток, завивам обратно, заставам зад една стара телефонна кабина и забивам поглед в колата пред „Морско конче“. Един камион влиза в паркинга и когато фаровете му осветяват ягуара, виждам, че колата е празна.
Приклякам, изваждам ножа от ботуша и го скривам под предницата на якето си.
Понечвам да се обърна и да поема по дългия обиколен път към „Рицарската оръжейна“. Бих могъл да си нахвърлям багажа в една чанта, да грабна Сейдж и да хвана някой автобус за Карсън сити, Еурека Спрингс или Билингс. Ала гледам колата и знам, че няма да го направя. Усещам как у мен бликва нетърпелива досада, едно чувство на гневна обида.
Е, нека пък дойде. Нека изкараме всичко на светло. За част от секундата възприемам идеята за бърза смърт, заслужена във финалния сблъсък. Тръгвам към колата.
Приближавам отзад, промъквам се до багажника. Нервите ми стържат, сърцето ми тупти като двутактов двигател, докато се спотайвам до задната врата откъм шофьора. Дръпвам дръжката и когато поддава, бързо я отварям и се мятам вътре. Оглеждам за някакво указание, но колата е чиста, само от тежката воня на одеколон ми се гади. Залягам и наблюдавам. Не след дълго мъжът излиза от бара и оглежда паркинга. Щом се връща, сяда и пъхва ключа, а аз опирам върха на ножа в тила му.
— Господи…
— Стой мирно. Хвани кормилото с ръце.
Той се подчинява и обвива волана с месестите си лапи. Два едри пръстена хвърлят позлата по кокалчетата му, на тила косата му е подстригана в права линия. Доста е едър. Упойващият сладникав мирис на одеколона му изпълва купето и аз изсумтявам:
— Гуидовците[23] и техните средства за разкрасяване…
Колата е добре поддържана, осветява се само от зеленото сияние на таблото; гладка кожена тапицерия, радиото излъчва приятелски мач. Накланям се към лицето му и го оглеждам на слабата светлина. Охранено квадратно лице, в захапката му личи природна наглост. Не ми е познат.
— Търсиш някого — казвам. — Не се обръщай!
— Рой Кейди?
— Млъквай! — Притискам ножа във врата му и той изскимтява. — Имам нещо за теб. Кажи им да дойдат и да ме хванат.
— Чакай малко!
— Млъкни! — Той трепва и една кървава сълза набъбва под върха на ножа ми. — Не приказвай, ловецо. Само им предай съобщението. Кажи им да дойдат. Аз съм тук и ще им разпердушиня скапания животец. — Той едва ли долавя трептенето в гласа ми, а аз стисвам дръжката на ножа, за да не треперя.
23
Унизителен жаргон за италиано-американци от работническата класа с характерно „мачо“ поведение. Стереотипът включва носенето на ланци, гелосани, често изправени прически, ластични блузки или разгърдени ризи, анцузи, кожени якета и т. н. — Бел. ред.