Кокалчетата на ръцете ми потръпваха, а кръвта се качи в главата ми. После той се заигра с един нож пеперуда, който измъкна изпод някакви хартии. Завъртя го насам-натам, нагоре-надолу и късото острие проблесна в ръката му. Обявяваше, че може да се погрижи за себе си; после взе да си чопли зъбите с него — да ми покаже как спокойно и невъзмутимо е приел всичко.
— Само си помисли за това. Нямам желание да те подредя, казвам ти. Казвам само: айде да изкараме едни пари. Ти на мене, аз на тебе. Накрая ще вземеш петнайсет хиляди. Айде да изкараме едни пари. — Чух как вибратото в гласа му от време на време се губи и той става малко по-писклив. Не откъсваше поглед от нещата на масата, връзваше си обувките и не ме поглеждаше в очите. — Иначе и двамата рискуваме.
Гледах и въпреки тежката обида поомекнах, защото почти ми дожаля за него. Не го бяха научили много добре. Той не ме познаваше и не знаеше какво значи за него, че ми казва тия неща. Поизтръска цигарата си, оправи си джинсите, почеса се по ръката, приглади си косата и когато не остана вече накъде да гледа, се обърна с лице срещу мен. Окото му играеше.
— Обаче само това, нали? — казах. — И ако го направим, откъде да знам, че няма пак да започнеш да ми опяваш? Откъде да знам, че няма да поискаш да го повторим? Че няма да ме спипаш изкъсо?
— Их, човече, точно това се опитвам да кажа. Не е това. Аз не правя така. Това е обмяна на услуги. Танто за танто. Чисти сметки.
Забелязах едва видима колона от червени мравки да се точи по перваза на пода. Погледът ми обходи листовете на масата, малките карти и диаграмите на електрически вериги. Много от драсканиците изобразяваха видове пентаграми, скици на глави на козли и ножове пеперуди.
Той каза:
— Сигурно просто трябва да ми се довериш, пич. Но съм точен. Не говоря едно, пък да правя друго. Само го погледни. Изслушай ме. Само виж какво съм подготвил, изслушай ме какво имам да кажа. Хвърли едно око.
За момент замълчахме; усетих как алуминиевото фолио вече не се напича толкова силно и някак си долових, че навън се е смрачило, че облачната покривка се е сгъстила над нас.
— Добре — казах. — Обаче ще трябва да изчакаме до тъмно. Длъжен съм да намеря Роки.
— Да. Добре. Казвам ти… — Когато се усмихваше, не приличаше толкова на хлапе — лицето му се набръчкваше и онези криви зъбки присветваха като шепа чакълчета.
Станах.
— Хората тук наоколо не бива да ни виждат да се мотаме заедно. Чакай ме в магазин „Съркъл Кей“ по-надолу по улицата. В осем часа.
— Тресе те параноя, брато. Никой тука няма да разбере нищо.
— Щом искаш да се включа, ще трябва да сме внимателни. Сега, веднага.
— Добре де, добре. Човече, с това много ми напомняш на Уилсън.
— Тогава прави каквото ти казвам.
Той ми козирува присмехулно „тъй вярно!“. Когато излязох от стаята, не се огледах назад. Видях, че съм бил прав — набраздени сиви облаци се бяха натрупали ниско, сякаш облачното небе, надвиснало над нас, беше дъно на планина.
Намерих ресторанта на Двайсет и втора улица между „Шипс Микеник Роу“ и „Маркет Стрийт“. „Пирандело“ заемаше долния етаж на сграда от червеникав варовик, входът бе аранжиран с електрически крушки в стъклени тръби, оформени като пламъци. По стъклената врата се нижеха надписи в курсив, а горната половина на прозорците беше драпирана със завеси с цвят на бургундско вино. Надолу по тротоара някакъв мъж крещеше по едно куче.
Салонната управителка ме посрещна още щом влязох. Персоналът беше облечен с черни панталони или поли, бели официални ризи и черни папионки. Часът бе пет и тя ми съобщи, че кухнята току-що е отворила; попита ме искам ли маса. Жени, издокарани с блузи, бижута и бухнали тексаски прически, изпълваха около една трета от заведението.
— Роки на смяна ли е?
— Коя?
— Роки. Или Ракел? Дребно момиче, с къса руса коса. Много руса.
Тя се загледа в схемата с местата и лицето й се сбръчка, докато мислеше.
— Струва ми се, че не я познавам.