Позамислих се.
— Да.
— И онова момче, дето се разрева! Помниш ли? Още нищичко не бяхме направили, а сълзите му направо… — Той се изкикоти.
— Помня.
— „Моля ви се! Това е само, за да си плащам училището!“
— Аха.
— А ти му викаш: „Това тук е училището.“ — Той млъкна и изправи гръб на седалката. — А помниш ли чантата?
— О, да!
Беше преди около пет години, точно след като бях минал към бандата на Стан. Хлапето имаше цяла раница, натъпкана с четири хиляди долара и малки пликчета с по четвъртинка кока.
— Помниш ли какво направихме?
— Дадохме я на Стан.
— Аха. — Той се размърда и се обърна с лице към мен, отпуснал ръце в скута си. — Знам, че си си мислел същото като мен. Че можеше просто да си го разделим. И че нямаше нужда Стан да разбира.
Слабият му треперлив глас се сливаше със светлините от фаровете, които проблясваха по предното стъкло на колата.
— Но си нямахме доверие — продължи той. — И двамата си го мислехме, обаче си нямахме доверие.
Погледнах го и вдишах дълбоко.
— Накъде биеш?
Той сви рамене.
— Не знам. Просто… мислех си. Искам да кажа… Аз какво имам да покажа? Ти какво имаш да покажеш? На четирийсет и три съм, баси!
Той сякаш просто очакваше да му откликна приятелски, а според мен нямаше право. Да не говорим колко мъчително ми беше да го слушам тоя дебел макарончо как се опитва да говори за чувствата си, когато въобще му липсваше речник да се изрази.
Да ми се жалва от живота си, докато мен ме гласят за ковчег.
— Защо просто не се стегнеш? — попитах.
— Хъ…
Той се загледа през прозореца, а аз пуснах касета на Били Джо Шейвър — знаех, че Анджело го мрази, но той и дума не обели за музиката.
Чувствах се малко виновен — нали тази вечер възнамерявах да го наръгам във врата, а то сякаш щях да изритам сакат. Нужна ми бе основателна причина.
Аз държа на честната игра.
Имам предвид, ако ми дадат името ти на листче, значи си извършил нещо, та да ми го пъхнат в ръката. Нещо, което не е трябвало да вършиш.
Както и да е, Анджело се зазяпа през прозореца и взе да въздиша като тийнейджърка, докато аз усещах как слайд китарата от тонколоните вибрира по вратите и ме пари отвътре. След малко намерих къщата — викторианска сграда на „Нюман Авеню“ с двор, опасан с копия от ковано желязо. Обиколихме квартала няколко пъти, като разширявахме периметъра, за да проверим дали мястото е под наблюдение. Спрях пикапа на Сентръл, за да можем да се промъкнем от там между къщите.
Проверих си екипировката и набутах скиорската маска в джоба на якето. Анджело взе да нахлузва своята, но му казах да изчака, докато стигнем там, с което той беше напълно наясно, но се държеше така, сякаш не може и връзките на обувките си да върже сам, че си помислих дали да не му кажа да ме изчака. Но нямаше как, двамата се запрошмугвахме през дворовете към оттатъшната страна. На „Нюмън“ светеше само една улична лампа и то доста по-надолу от мястото, където отивахме. Кучета не чух, а в къщата беше тъмно.
Казах му, че аз ще заобиколя отзад, а той да почука на предната врата.
Нахлузих си маската, хванах се за прътите на оградата, прехвърлих се през нея и минах през тихо задно дворче с малък каменен шадраван, който ромолеше успокояващо и странно. Изкачих стълбите към задния вход. Тогава не се сетих, но трябваше да видя, че нито нещо мърда, нито свети — нито нищо. Не бях забелязал, че от всички къщи на улицата точно тази тъне в мрак.
Но аз бързах. Усещах напоения си с уиски дъх, спиран от маската, и чувах хриптенето си, заглушавано от ромола на каменното шадраванче. Застанах до задния вход и се ослушах.
Чух как Анджело почука от другата страна на къщата и зачаках; усетих крачки отвътре да приближават входната врата. Дръпнах се назад, извадих палката и отброих три секунди. После ботушът ми се стовари върху вратата, дървото се строши и хлътна навътре.
Втурнах се в мрака на сляпо с вдигната палка. Нещо тежко фрасна черепа ми и тъмата разцъфтя в червено.
Загубих съзнание.
Свестих се, когато някой ме хвърли на пода; мигрената ме риташе в главата. Бяха свалили маската ми и видях Анджело да седи срещу мен. По лицето му се стичаше кръв, държеше се за носа. Бяхме във фоайето пред входната врата — една лампичка на стената с мъждива светлина изпод оранжево стъкло го обагряше в жълтеникаво. Червени тапети. До мен стоеше мъж и още един — до Анджело. Бяха с черни военни клинове и скиорски маски и стискаха пистолети със заглушител. Носеха черни елеци с натъпкани джобове и груби кубинки. Истински професионалисти. Бяха втренчили мъничките си студени очички, същите като на Стан, в моите.