Болестта ме караше да действам припряно. Вярвам, че ако имах живот пред себе си, щях да остана с момичетата, да се опитам временно да им осигуря някакъв сносен живот. Но просто нямаше да изкарам толкова дълго.
Гледах как димът от цигарата ми се разсейва на фона на сбръчканите тапети и когато течността в бутилката намаля, а мислите ми станаха интуитивни и маниакални, в ума ми постепенно се оформи план.
Изрових папката от къщата на Сенкевич.
Уредих нещата с Нанси и тя изглежда поне временно беше удовлетворена от благоденствието на Тифани и положените грижи за нея. Казах й, че напускаме. Понечих да изляза, когато тя каза:
— Да сте виждали наоколо господин Джоунс?
Спрях се и поклатих глава.
— Вчера следобед за малко наминах при него да разпитам за Роки. — Обърнах се към стаята му. — Моторът му е тук.
Тя замълча.
— Не си е платил стаята ли?
— Не, всъщност му остават още два дни.
Друго не казах, излязох и отидох до стаята на момичетата. Роки седеше зад Тифани на леглото и я галеше по косата, докато гледаха някакво токшоу по телевизията.
— Днес ще трябва да останеш тук със сестра си. Бъди добра. Скоро се връщам.
Тя изглеждаше смирена и изтощена, седеше прегърбена и ми отвърна тихо, без да се обърне към мен:
— Какво ще правиш?
— Работя по едно нещо. Няма много да се бавя. Нещо за всички нас.
— Добре. — Тя загледа косата на Тифани с вяло, равнодушно лице. Пръстите й се движеха механично като зъбци.
Уверих се, че имат пари и потеглих към Сан Маркос, за да си открия сметка във „Фърст Нешънъл“.
Отново прегледах документите в папката. Митнически корабни декларации, внос и износ на стока, ръкописни бележки за изчезване на определени контейнери, оградени с червено и двойно отчетени в тетрадка, в която плащанията и загубите от превозите бяха описани изненадващо просто, без кодове или плаващи цифри между полетата. Името Птитко се срещаше в изобилие. Предположих, Че за Франк Сенкевич това сигурно е било застраховка, нещото, което го пази.
Доста тъпо всъщност. Може би се е опитвал да сключи сделка с прокурори и някой е подхвърлил нещо. Може би е заплашвал Стан с това. Не знам.
„Фърст Нешънъл“ имаше клонове навсякъде, включително в Ню Орлиънс; можех само да завъртя един телефон и да получа баланса по сметката си, въвеждайки няколко цифри.
По онова време трябваше само шофьорска книжка или някакъв второстепенен документ за самоличност. За адрес на кореспонденция на банковата си сметка посочих адреса по шофьорската книжка, някъде в Александрия.
Работата ми отне почти целия ден и когато се върнах късно надвечер, отидох да видя момичетата. Роки беше в леглото. Лежеше и се взираше в тавана, телевизорът монотонно работеше, а Тифани се забавляваше с едно плюшено мече, купено й от възрастните сестри.
— Здрасти. Добре ли си?
Тя примига срещу тавана: изрисувана карта от сивокафяви водни петна.
— Лошо ли ти е?
— Не.
— Добре. Какво става?
Отвърна ми лаконично, с отпуснати устни, но очите й трепнаха и сякаш се съсредоточиха — все едно гледаше филм, прожектиран върху зацапаната мазилка над нея:
— Почивам си. Просто съм уморена, Рой.
Детето изви глава назад, за да ни погледне, а мечето увисна в неговите ръце, сключени около врата му, все едно го душеше.
— Не ти е лошо, така ли? — попитах.
— Не, не ми е лошо. Наистина.
Очите на Тифани шареха между нас, търсейки някакви указания; тръпки полазиха по гърба ми. Може би за десети път се запитах какво ли й предстои, и отново се сетих за момичето от паркинга за камиони в Амарило.
Роки пак заговори:
— Само си почивам, Рой. Релаксирам и си подреждам мислите. Не се безпокой, ще се оправя. — Зениците й играеха, сякаш следеше оживено движение. — Като се наспя добре, ще ми мине.
— Пак излизам за малко. Само за няколко часа. Няма да те оставя отново, затова не искам да се тревожиш. Наглеждай сестра си, по-късно се връщам. Ето трийсет долара. Вземете си пица или каквото решите.
— Добре.
Тифани завъртя мечето в ръце и лапите се размятаха.
— Мислех утре да поизлезем. — Думите ми прозвучаха малко глупаво, но чувствах, че трябваше да й дам нещо, да й обещая нещо, за да изкара нощта. — Може и само двамата. На вечеря, нещо такова.
— Разбира се. Звучи чудесно, Рой.
— Да. Е, до скоро, момичета.
— Какво ще правиш всъщност?
— Ще звънна по телефона.
Въздухът навън бе черен и беззвезден, дъждът идеално пасваше на тежката атмосфера. Левият преден фар на пикапа беше помръкнал — дългите светлини примигваха и на пресекулки осветяваха острия дъжд. Ако имаха начин да засичат кода на областта или нещо подобно, щеше да е по-добре да съм вън от града. Продължих навътре в Луизиана и пътувах два часа до Лийсвил. За всеки случай.