— Сигурен съм, че ще намерим такъв.
Последните слънчеви лъчи ни обливаха, тя говореше колко много й харесвал тук океанът, от радиото се носеше музика. Роки разведряваше настроението ми и това ме караше да се чувствам малко нелепо, да усещам илюзорната свобода, витаеща в морския въздух, който нахлуваше през прозорците, в огньовете под открито небе, във вълните. Опитах се да я заговоря какво мисли да прави в бъдеще, но тя все връщаше темата към времето и океана.
Пътувахме на запад към Ангълтън, където имаше колкото искаш крайпътни кръчми. Избрахме една по-голяма, казваше се „Лонгхорнс“ — добре изглеждащо място, построено от дълги кипарисови дънери: просто една идея по-изискано от вкуса на хора, които търсят побоища, с паркинг, засипан с черупки от стриди, и няколко пикапа, паркирани отпред под странен ъгъл.
Маси с дебел слой лак, наредени около дансинг от твърда дървесина, и неголяма издигната платформа за диджей и оркестър. Няколко мътни фенера хвърляха кафеникава патина върху поставени в рамки кадри от уестърни, окачени върху гредите. Барът ограждаше масите от едната страна по продължение на стената. Поръчах кана „Лоун Стар“.
Роки ме изчака, кръстосала превзето ръце на масата и изпънала гръб. Налях й и тя ми благодари. Официалността й беше трогателна, сякаш се опитваше да се реваншира.
Сервитьорката, която бърчеше нос, докато говореше, ни остави две менюта и обяви колко се радва, че тя ще ни носи бирите. Роки загледа менюто, което предлагаше само бургери и пържоли. Казахме, че ще поръчаме малко по-късно.
Сипвахме си от каната и обелвахме по някоя дума.
— Много от тези сервитьорки изкарват добри пари. Гледат си децата с тях.
Тя кимна.
— Или можеш да вдигаш телефона и да се усмихваш.
— Зацепвам, зацепвам. — Тя напълни чашата ми. Аз запалих цигарата й. Седяхме и почти не говорехме, докато каната не привърши. Заведението започна да се пълни с хора — предимно стари каубойски двойки, жени по джинси, мъже с каубойски шапки.
— Виж — казах. — Оная вечер… Не искам да ни се налага пак да преживяваме нещо подобно. И ти не го искаш.
— Не. — Очите й моментално заблестяха от влага. — Не. Не се безпокой. Аз съм… — Тя тръсна глава и се загледа намръщено в бирата си, стиснала халбата с две ръце. — Не знам какво ми става. Понякога има нещо нередно в мисленето ми. Нещо като… например хрумва ми нещо. И то си е просто хрумка. Аз обаче си вярвам. Само ми хрумва, но се държа така, сякаш е истина. И някак си… това ме плаши, човече! Държанието ми ме плаши. Неща, за които иначе си казвам „какви ги вършиш бе, момиче“. Но мисля някак си, че съм права. Убедена съм, че онова, което си го представям, е истина и че е така — и правя глупости.
Устата й увисна, тя заби поглед в чашата си и прокара пръст по ръба й.
— Сякаш нещо в мен просто изключва.
Кимнах.
— Звучи ми познато.
Тя продължи да се въси, завъртя халбата в ръце и кокалчетата й побеляха от стискане. Направих нещо необяснимо. Пресегнах се, хванах я за едната ръка и я отпуснах на масата. Цялата й китка се побираше в дланта ми, тя я завъртя и стисна моята.
— Мислех че си си тръгнал — каза тя.
— Не бях. Наистина.
— Знам. Сега знам.
Сервитьорката ни донесе нова кана и не ни попита за поръчки. Лампите над дансинга угаснаха, Джордж Стрейт запя със своя мек и сдържан провлачен глас и хората наставаха да танцуват — стари двойки, излезли по-рано, мъже с токи на коланите колкото човешки сърца. -
— Така не може да продължава, Роки. Независимо дали съм тук, или не.
— Знам, знам.
— Вече си с малката. Онова свърши. Завинаги.
— Объркана съм.
Пиехме от новата кана и гледахме как двойките се въртят бавно по дансинга; на четвъртата или петата песен бледозелени и пурпурни светлини от сцената се плъзнаха по тях и върху лъскавите гладки дъски заприличаха на призрачни риби; следващата песен беше тиха и тъжна, и някак помпозна. Жени с бухнали коси и едри ханшове, пристегнати в тесни джинси, с грейнали от любов лица.
Мъгла от тютюнев дим висеше над нас и затулваше светлината.
— Плаша се от това — каза тя. — За Тиф. Тревожа се какво направих. Защото взех и нея, де. Какво направих… човече. Какво направих!
Наведох се към нея и я накарах да ме погледне.
— Миналото не е истина.
— Какво?
— Кажи си го: миналото не е истина. То е само едно от онези твои хрумвания, които мислиш за истински. То не съществува, бебчо.