Остри болки в раменете. Те ме влачеха за ръцете, а краката ми се тътреха по чакъла. Бяха ми свалили ботушите. Скърцащи стъпки, тежко дишане. Опитах се да си размърдам ръцете, но те не ме слушаха. Виждах задната страна на краката им и обувките им. Звезди очертаваха хоризонта. Извърнах лице нагоре и съзрях покритите с кора от мръсотия кафяви тухли и табелата с надпис „ПРИ СТАН“. Изкрещях.
Не виждах Роки. Чух я отнякъде и изкрещях. Пуснаха ме и ме заритаха, докато пак не изпаднах в несвяст.
Свестих се с лице към студения бетон между тесните тъмни стени на малка стая. Усещах момчетата, застанали около мен в тъмното. Питах се кои ли са и дали Лу, или Джей са там. Виждах само с едното око, и то двойно.
Разпознах склада. Виждах стоманената врата на фризера в дъното и вратата към килера встрани. Знаех, че вдясно има коридор с няколко стаи.
Пак дочух Роки само за миг някъде надолу по коридора — кратък сподавен стон.
Някой наблизо ми се присмя. Някой захвърли папката с документи на пода до лицето ми. Закашлях се и изплюх съсиреци кръв върху нея.
Един от тях каза:
— Остани с нас, Биг Кънтри. Чакаме Стан. Трябва да ти остане нещо и за него.
Опитах да се размърдам, но само се загърчих. Ръцете не ми се подчиняваха. Болката имаше пластове, които влизаха дълбоко навътре, постоянно откривах нови и все по-големи дълбини. Краката на мъжете изплуваха и замръзнаха в мрака — заобиколен бях от лъскави анцузи и панталони, ботуши и маратонки.
— Да не си нещо болен, а, Биг Кънтри? — попита единият.
— Така сплаши доктора, че щеше да се насере от страх.
— Така го изплаши, че направо си отлетя. Няколко дни седя дрогиран в Бей Сейнт Луис.
— После дойде да навива Стан да те накара да престанеш. Та значи, Стан се обажда на неговата мадама в телефонната компания. И тя изнамира номера ти.
Чак тогава изобщо си спомних, че бях звънял на доктора.
— Тъпо, брато. Ама наистина адски тъпо, Биг Кънтри. Гад селяндурска!
Стори ми се, че пак чувам заглушения глас на Роки да се надига зад вратата, вбесен, все по-пронизителен, после замлъкна сподавено.
Тракащи обувки се приближиха до мен и до нечии колене увиснаха бейзболна бухалка и една дълга тръба. Опиках се. Помъчих се да стана, но или бухалката, или тръбата полетя към мен и ми строши ченето.
Изплюх зъби. Езикът ми се беше раздрал. Пак ме подхванаха.
Следващия път, когато се свестих, бях вързан за стол и едва си поемах въздух. Гърдите ми горяха, разбитият ми нос гъргореше. Повърнах в скута си, бетонът под мен лъщеше от кръв. Знаех, че още съм в склада. От отдушника в ъгъла капеше, а слабата светлина на монтьорската лампа, окачена на него, ми напомни за единствената оранжева лампа във фоайето на къщата на Франк Сенкевич. Стори ми се, че не съм напускал онова фоайе. Че все още съм там и бягството ми е било само сън.
Виждах лошо с едното око, но с периферно зрение успях да забележа всички онези буци и странни образувания по лицето си.
Столът бе тежък — твърда дървесина, солидна изработка, а ръцете ми бяха пристегнати под такъв зверски ъгъл, че получавах болезнени спазми в гърба. Гърдите ми бяха овързани за облегалката на стола, а глезените ми — за краката му. Вонеше, сякаш се бях изпуснал. Дори с раздробения си нос, задръстен с кръв, го подушвах.
Знаех, че ще се занимават с мен дълго. Бях чувал историите как Стан борави с ацетиленова горелка.
Заплаках.
Не мислех нито за Роки, нито за Тиф. Просто не исках да ми причиняват повече болка. Разтърсвах се от ридания и всяко повдигане на гърдите забиваше ножове в ребрата и раменете ми. Нямаше нещо, което да не го сторя, за да оцелея. Щях да им се моля. На всичко бях готов.
От отдушника в ъгъла продължаваше да капе; долових слабо смътните гласове зад себе си — където трябваше да е барът — на фона на едно постоянно, фоново мърморене. Разбрах, че там горе гледат телевизия.
Седят си, пият бира, гледат телевизия и чакат Стан.
Разплаках се още по-шумно.
С тихо скърцане на панти зад мен се отвори врата, а после чух как пак така тихо я затвориха. Усетих, че има друг човек зад гърба ми, сякаш въздухът се беше сгъстил от присъствието му.
Не можех да си поема дъх, сълзите се стичаха по лицето ми и залепваха за кръвта. Леки стъпки затракаха по бетона. Струва ми се, че се опитвах да кажа: „Моля те!“ или „Чакай!“
Чакай.
После в мрака се появи ухание или знак — полъх на ментолови „Кемъл“, на джин, барут и парфюм „Чарли“. Едва ли можех да го подуша в моето състояние, но го усетих — усетих как въздухът прие тази форма, и разбрах кой е влязъл при мен.