Уврежданията ми пречеха да работя във фермата, откъдето идва и прякорът на „Ангола“. Джанийн ми помогна да започна работа в библиотеката като неин помощник. Тя имаше кестенявомиша коса, сресана в прическа, излязла от мода още през седемдесетте, и отпуснати ръце, които трепереха, докато подпечатваше картите, и тътрузеше крака, когато се движеше. Понякога забелязвах сълзи в очите й, тя се извиняваше, затваряше се в задния офис и не излизаше до края на работния ден.
Нареждах рафтовете и бутах количката надолу в блока с килии. Никой не ме закачаше много-много. Чарли Бройдъс го освободиха през 92-ра; гледах ги как влизат и излизат и много скоро се превърнах просто в инвентар — между лавиците с книги, на масата, забил поглед в страницата. Всичкото това четене ме подтикваше да мисля повече. Можех да си представям нещата по начин, по който преди не умеех. Но както казах, нищо от това не ме правеше друг човек.
Знаех кой съм.
Твърде много мислех за Роки. И за Кармен също. Питах се къде ли е тя, дали бе оцеляла. Никога повече не получих вест от нея.
Всеки ден си представях как убивам Стан Птитко, измислях различни начини как да го направя, приближавах се, дочувах предсмъртното му хъркане, гледах го в очите. Отвеждах го някъде в гората и никак не бързах.
Всяка нощ си лягах и чаках ракът да избуи, но той си седеше все тъй заспал, сякаш протакаше. Изкарах близо дванайсет години така.
Просто ей така.
Освободиха ме условно точно преди Нова година, бележеща началото на новия век, и когато часовникът удари дванайсет, бях сам в Ню Орлиънс. Петдесет и две годишен, скитащ се по улиците. Цветовете около мен бяха тотално различни, всичко бе станало по-тъмно. Всички имаха телефони. Хората караха повече японски коли. Електрониката беше навлязла широко, навсякъде телевизионни екрани. Кварталът изглеждаше по същия начин — железни балкони, редици от къщи и вътрешни дворове; баровете по улиците бяха претъпкани. Миризма на пикня и повръщано в канавките, рев на мотори и блеене на клаксони, бумтеж на баси. Хората говореха, че на Нова година всичко можело просто да се изключи и да спре да работи — заради нещо с компютрите. Но аз знаех, че няма да стане. Бях осъзнал, че след единайсет години принудителна трезвеност вече не можех да пия. Алкохолът караше черния ми дроб да трепери като насекомо, забодено с карфица. Още едно нещо.
Висях в един испански алков[27] и гледах как тълпите празнуват из улиците надолу по „Дофин“, „Бърбън“ и „Роял“. Всички се целуваха в полунощ. Непознати си подаваха бутилки шампанско, устни се прилепваха в устни, ръце галеха шии. Ако някой ме съзреше как наблюдавам в тъмното, се извръщаше.
Останах в Ню Орлиънс, защото щях да убия Стан Птитко. Барът му още го имаше и името му си бе същото.
С част от парите, изкарани в затвора, си купих желязо от едно черно хлапе на „Сейнт Бърнард“ и започнах да бродя из улиците около „При Стан“. Барът имаше нужда от почистване с водоструйка, а голяма част от ламаринения покрив бе закърпен със син брезент. Плитко дере минаваше под мост на няколко преки североизточно и аз лагерувах там три дни и две нощи. Спях под моста и наблюдавах мястото, увит в стар спален чувал и навлечен с опърпан елек, риза с качулка, стари панталони и обувки за тенис, всичките дарения от благотворителност. Мислех си за Роки и за оня тунел, през който е трябвало да минава на прибиране от училище, и за нощта, която е прекарала там сама.
На втория ден видях Стан да слиза от черен линкълн. Беше много по-дебел, особено в кръста, косата му бе оредяла.
Огледах се, проверих пистолета калибър.38 с двойнодействащ спусък, стиснах го в джоба си и изминах следващата пряка. Преди да се усетя, вече стоях срещу бара на улицата. Приведох се на тротоара до един стар телефонен стълб с придърпана надолу качулка и огледах лъскавата черна кола и металната врата на входа. На паркинга имаше още три коли, нямаше как да знам колко са хората вътре. Бях видял още неколцина да влизат преди Стан, нито един не ми беше познат.
Сребрист ден с дъждовна арктическа светлина, дъхът ми излизаше на бели туфи в зимния въздух. Дори на студа се потях.
Съседният парцел още беше свободен, канавката беше задръстена от тиня, диви червени шипки, празни литрови бутилки от бира и пожълтели трошливи вестници. Ниска стена от къпини и храсталак бе погълнала ниската ограда от синджири между полето и паркинга. Откъм парцела лъхна ветрец и аз заврях лице в якето. Не ми беше лесно да стоя там. Идваше ми да си отида.
Най-накрая Стан излезе навън, сам. Виждах ясно лицето му, подпухнало и провиснало, челото му беше много по-високо, брадичката — двойна. Мъкнеше се по бяла риза и черни панталони, застана до колата си, изпука гръбнак, протегна се и се загледа надолу към града и реката. Съзря ме, но като че нищо не му мина през ум. Дърт клошар до телефонния стълб.