Забелязах папката с документи, пръснати по пода на фоайето с парченца кост върху тях. Наведох се да ги събера и тръгнах към задния вход, но се спрях. Момичето продължаваше да седи.
Беше видяло лицето ми. Зашлевих го по бузата. Хванах ръката му и го дръпнах от стола.
— Ставай! Идваш с мен.
— Какво ще правиш? — заекна жената.
— Махаме се оттук.
— Къде отиваме?
— Не знам. — За първи път се вгледах в лицето й. Беше по-млада, отколкото предполагах. Сложила си бе спиралата непохватно, доста бе прекалила с нея и сега гримът й приличаше на разлято мастило. Руса, с много къса коса, дори с разтеклия й се по бузите грим тя изглеждаше почти дете, но имаше и още нещо — като онова, което понякога можеше да зърнеш в очите на Кармен: правила за самосъхранение, възел от трудни избори. Може и така да ми се е сторило. Каквото и да усетих, се изпари като мимолетен порив или настроение.
— Тръгвай с мен — казах. Тя не помръдна и аз заврях пистолета си в лицето й.
Втренчи се в дулото, а после в очите ми. На приглушената оранжева светлина не можех да различа цвета им. После заби поглед в пода. Изхлузи се от стола на колене, приведе се над труповете и започна да тараши джобовете на убитите. Реших, че търси пари или нещо, което й бяха взели. Оцених действията й — те сякаш потвърдиха прагматичната жилка, която бях усетил в нея.
През цялото време очаквах да завият сирени. Отидох до прозореца и погледнах навън, ала нощта изглеждаше спокойна и тиха. След като приключи с тършуването, тя взе от страничната стая голяма чанта, напъха няколко неща в нея и се изправи — погледът й беше ожесточен и трезв.
— Вонда… — каза тя. — Приятелката ми Вонда.
Тръгна надолу по коридора към спалнята, ала аз я сграбчих за китката. Поклатих глава.
— Не е добре да го видиш.
— Но…
Издърпах я през задния вход навън за ръката, после през улицата и я набутах в тъмното, докато все така очаквах да чуя сирени откъм Шосе 90. Миризмата на кръв и барут пълнеше ноздрите ми, усещах как кръвта засъхва по бузите ми. Издърпах си ризата от панталона и затърках енергично лице, изсекнах се. Запромъквахме се из дворовете сред петнистия мрак между дърветата, скривайки се от поглед.
Щом стигнахме при пикапа, я бутнах вътре и запалих мотора. Пеенето на Били Джо се смеси с боботенето на колата и този шум ме накара да се ухиля. Хрумна ми, че ако бях казал на Стан за дробовете си, всичко това може би нямаше да се случи. Той вероятно щеше да остави природата да свърши своето.
За секунда просто останах така в пикапа — с вълчата си усмивка. Това сякаш изплаши момичето, защото то се сви до прозореца и заби поглед в пода.
После потеглих от бордюра и свърнах към магистралата.
Сега, като си го припомням, мисля, че я взех заради нещо повече, не само защото беше видяла лицето ми. Какво ми пукаше, че ме е видяла? Аз умирах. А можех и да си обръсна брадата, да се подстрижа. Нали една от причините да ходя така бе, че ако някога го закъсам, щях да имам възможност да се подстрижа късо и да се обръсна, за да променя външността си изцяло.
Мисля, че може би за секунда там, в онова фоайе, осветено в мръсно оранжево, изпълнено с дим и кръв, докато изстрелите все още кънтяха в ушите ми и адреналинът сковаваше челюстта ми, нещо в нейното лице, страхът и скръбта по лицето й наподобяваха чувството, което ме бе обзело в онзи празен апартамент по-рано — усещане за нещо забравено, ала незаглъхнало, интуитивен спомен, липса.
Както и да е, оказа се, че това момиче също било от Източен Тексас.
Момичето каза, че името му е Ракел, а всички й викали Роки. Беше изпаднала в шок и като се има предвид през какво мина, много хора на нейно място щяха да изключат напълно, тя обаче бърбореше като майна[6]. Подозирам, че по някое време преди събитията от тази нощ бе проумяла, че можеш да се научиш да живееш с всичко.
— Фамилията ми е Арсено. — Произнесе го "Арсен, о! “ — Ще ме убиеш ли?
— Не. Престани да ми задаваш този въпрос.
Стигнахме до моя фургон в Метъри[7]. Поседяхме в края на паркинга за фургони, в тъмното, но моят с двойната ширина си изглеждаше точно както го бях оставил. Нямаше возила, които да не са ми познати. Прозорците не светеха. Затова влязохме. Не запалих лампите, подбутвах я да върви пред мен.
— Тук ли живееш?
— Млъкни.
Питах се преди колко ли време мъжете с облекло на командоси е трябвало да се обадят на Стан. Навън светът съвсем се бе притаил. Живите дъбове и кленове около парка сякаш не шумоляха, само се надвесваха над тези кутийки в безветрието, а от другите осветени фургони не се чуваше и виждаше нищо. Никой не минаваше пред прозорците; мъждивото им сияние огряваше клоните изотдолу, осветяваше пластмасовите играчки и гумите, разхвърляни из калните дворове. Запалих лампата в коридора.