НИК ПИЗОЛАТО — ГАЛВЕСТЪН
ПОХВАЛИ ЗА „ГАЛВЕСТЪН“
„Често нажежен до бяло трескав сън с непоносима бедняшка красота… Това е елегия за сломените и неосъществените, за тези, които са се загубили, та някой — който и да е — да ги потърси може би.“
— Денис Лихейн, Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Поразително черно крими, разказано в лиричен тон от корав тип.“
— Далас Морнинг Нюз
„Напрегнат първи роман, просмукан от силна „ноар“ чувствителност… Блестящ дебют в криминалната проза!“
— Буклист
„Пизолато преминава гладко между минало и настояще и ярко описва Галвестън в цялата му отчаяна красота.“
— Пъблишърс уикли
„Безжалостна криминална проза, написана предимно с ярки, концентрирани фрази. За встрастения маниак на езика това е същински рай.“
— Таймс Пикаюн
„Сюжетът на Галвестън е зареден с невероятна динамика и вие ще препускате през страниците, за да я дочетете!“
— Мисуриън
„Бурен и красив роман с език, който често изненадва и впечатлява.“
— Сан Антонио Експрес Нюз
„Галвестън е впечатляващ дебют, пълен с истини, роман завръщане, който успява да изведе жанра „ноар“ много напред.“
— Чък Хоган, автор на „Дяволи в изгнание“ и „Принцът на крадците“
„Галвестън е завладяваща и призрачна история, прекрасно разказана, необикновено добре написан криминален трилър, трогателен в описанията си на хора, борещи се да избягат от тежестта на миналото сред пейзаж от развалини.“
— Кем Нън, автор на Тихуана Спгрейтс
„Виртуозна, ловка, велика криминална творба, философска на висотата на времето… Сказателна американска история на най-високо ниво.“
— Дойчландфунк
Рядко се забивам в трилъри, особено в такъв мрачноват тип, май след “Тук няма място за старци” на Кормак Маккарти не съм чел нещо подобно, пък и то е доста различно… всъщност дори не се сещам за друга книга, която да ми напомня на “Галвестън” на Ник Пизолато, може би тази на друг прочут сценарист — “25-ят час” на Дейвид Бениоф, макар тя да бе ориентирана към катарзиса на един престъпник, докато тук оцеляването му е първостепенната тема. Все тая — важното е, че книгата ми хареса, точно една вечер четене с нещо огнено в ръка, а след това угнетено заспиване с глава, гъмжаща от въпроси дали тая история е реалистична и дали точно така трябваше да се наредят нещата.
Историята се върти около Рой Кейди, наемен бияч, който има прекалено кофти ден — откриват му рак, приятелката му вече спи с шефа му, а е и пратен на самоубийствена мисия. Оцелял на косъм и оставил трупове след себе си, сред които и доверието към боса, той тръгва да бяга, по съвместителство с невръстна проститутка, оказала се на кофти място в кофти време. Между двамата тече сблъсък на характери, но и на морални принципи, които тези наглед низвергнати от обществото хора все пак притежават. Пизолато пестеливо, с много умение гради мрачни сцени, преследвания, драми, скандали, но и любов, закрила, защита на тези, които ти стават близки… просто живот без пропагандната опаковка на преследването и постигането на щастието. Едно дете успява да внесе светлина в романа — и само то успява да наклони везните така, че да се получи деликатен баланс между тъмната и светлата му страна.
”Галвестън” е роман за престъплението, наказанието, разочарованието и по малко прошката. Героите на Пизолато са ръбати, неприятни, безкрайно далеч от съвършенството, но толкова близо до човешката природа в основната й инстинктивна същност. Няма как да не ги харесваш, да си ги разпределяш в категории “добри” и “лоши”, дори все пак съзнателно ниво да съзнаваш, че тоя “добър” е извършил куп недобри неща в живота си. Суровостта на сюжета е компенсирана с жива и неподправена проза, която до края безотказно задържа вниманието.
Знам, че мнозина ще дирят в тоя роман атмосферата на “True Detective”, но аз открих по-скоро тази от “Breaking Bad”, според вкусовете си е. Просто си представях романа в черно-бяло, нямам идея защо, а точно в историята на Уолтър Уайт имаше куп сцени, които могат да се преглътнат само така.
— Христо Блажев
На Ейми и на Алегра
„Как често съм лежал под дъжда върху чужд покрив и съм си мислел за дома.“
— Уилям Фокнър