— Я стига пък ти.
— Самата истина. Сега трябва да се грижа за момичетата и сме дошли само да се порадваме на слънцето и вълните. После продължаваме. Не ми трябва това, дето ми го говориш.
Смайване угаси светлината в очите му и го накара да зяпне.
— Майтапиш се.
Поклатих глава, станах, допих бирата и оставих шишето на масата до книгите.
— Но ти пожелавам целия късмет на света. Отваряй си очите.
Вече бях тръгнал към вратата, когато той се обади:
— Ще можеш много по-добре да се грижиш за момичетата с тия пари. Петнайсет бона не ти ли трябват, брато?
Погледнах през рамо и казах:
— Не и там, където отивам.
Благодарих му за бирата и излязох.
Вятърът в дърветата бе като едва доловим шум — зад него се таеше велика тишина, а дребните шумове бяха като дрънкулки, разпръснати в нея. Огледах стените, всичките червени метални врати под жужащите лампи и жълтата лента, преграждаща номер 2; двете коли, мотора на хлапето. Откритото пространство приличаше на затвор.
Два дни по-късно един вестник най-сетне ме убеди да зарежа момичетата. Роки беше излязла в центъра да си търси работа. Трети ден подред. Бях я изпратил до автобуса, защото исках да започне сама да се оправя в града. Нанси беше ходила до бакалницата и взела под наем две-три касети с рисувани филмчета за Тифани. Тя дойде в стаята на момичетата и попита дали Тифани иска да гледа „Пепеляшка“ на видеото в нейния офис. Двете възрастни сестри вече я чакаха там и аз гледах как Тифани припка подире й, докато вървяха през паркинга. Сестрите прекарваха много време с нея. Малката сякаш грейваше около тези възрастни жени, а за тях присъствието й несъмнено беше удоволствие.
Седях на паркинга и се припичах на слънце — бях придобил навика да си пека гърдите, сякаш то можеше да ме пречисти с огън отвътре. Пийвах си „Джони“ от картонена чаша и прелиствах „Хюстън Кроникъл“ и „Таймс-Пикаюн“. Нямаше новини за федералното разследване по пристанищата. Нищичко за Стан Птитко или за къщата в Джеферсън Хайтс.
Бях започнал да пия повече „Джони“ от обикновено. Дори вече не чаках да стане обяд. Сутрин още дръпвах за отскок от шишето. Намирах за необходимо да си повдигам духа по този начин. И ми помагаше да кротувам, докато правех слънчеви бани.
В края на криминалната колонка в „Кроникъл“ вдясно в дъното беше сбутана следната бележка:
Самотник открит застрелян в дома си.
Съпругата и дъщерите липсват
Тялото на Гари Беноа от Ориндж, Тексас, бе открито в дома му край Биг Лейк Роуд в четвъртък от две местни момчета. Патоанатомът обяви, че господин Беноа е бил прострелян веднъж в стомаха и очевидно преди да бъде намерен, на мястото е идвало животно. Заместник-шерифите потвърдиха, че трупът е бил открит няколко дни след смъртта, защото починалият не е имал съседи и е бил безработен. Канцеларията на шерифа не даде никаква друга информация, но съпругата на господин Беноа, Шармейн, се издирва за разпит. Издирва информация и за местонахождението на малката му дъщеря Тифани и доведената му дъщеря Ракел, 18 г.
Сърцето ми цопна в стомаха като камък. Сълзите на Роки придобиха съвсем нов контекст. Спомних си отнесеното й изражение, когато седеше в стаята ми и говореше за живота си, спомних си шока, заекването й и широко отворените очи със стрелкащия се поглед. Лудостта на някои хора е по-страшна от лудостта на другите.
Ето затова създаваш правила, затова вечно си в движение, готов да тръгнеш нанякъде. Накъсах вестниците и ги изхвърлих в кофата за боклук от петролен варел в нишата между стаите. С каквито и остатъци от разум да разполагах, те ми крещяха да духна, да се чупя от тази ситуация.
Така и направих.
Намятках багажа във войнишкия си чувал, взех сейфа и бутилката „Джони“. Огледах мотела от своя прозорец и щом стана чисто, хвърлих багажа в пикапа, потеглих от паркинга и се удържах да не погледна в огледалото за обратно виждане, докато „Изумрудените брегове“ не изчезнаха от полезрение.
Пулсът ми тупаше, като че бягах от затвора, а и от това несвързано разочарование ми се свиваше душата. Имаше нещо в нея, което палеше въображението ми, признах аз, някаква тъпа надежда, пръкнала се на кофти място. Лек.
С това беше свършено.
Вече няма значение, казах си аз. Сега бяхме останали само аз и Тексас. Аз и ракът.
Няколко преки по-нататък свърнах в една алея и спрях, избърсах пистолета и заглушителя, които тя бе взела, строших го и разхвърлях парчетата из различни контейнери за боклук.