Щом стигнах магистралата, подкарах на север по 45-а и се престорих, че не знам защо.
Когато стигнах град Тийг, вече се бях пренавил доста и връзката мисъл-действие у мен се бе ускорила дотолкова, че докато се удържа, вече набирах номера. От години не бях ходил в Далас, но преди време платих на един следовател, когото познавах, да издири къде е тя. Информацията държах в касата. Сериозно, не знам защо го направих. Щом стигнах в Далас, проверих в телефонния указател и адресът се потвърди. Името на мъжа й. По онова време всички фигурираха в указателя.
— Сериозно, само минавах оттук, та ми хрумна да се обадя… Срещнах някого случайно. Клайд в Бомон. Той ми каза, че живееш тук. Омъжила си се — чудесно! Само минавам, да. Има те в указателя… Да. Изненада!… Вече не се занимавам с това — главно заварявам. В няколко профсъюза. Долу в Галвестън съм, на нефтената платформа. Минавах оттук на връщане и се сетих, че ти си в града. Имах време за убиване… Слушай, какво ще кажеш да обядваме заедно? Не, не… Само да кажа здрасти… Не, вече не се занимавам с това…
Квартал в района на Брентууд: петролни бизнесмени и дребни знаменитости, главни изпълнителни директори, полупенсионирани политици, играещи тенис съпруги. Един бивш шампион по бокс тежка категория май живееше някъде тук. Назъбени големи къщи над прецизно подстригани храсти и огради от ковано желязо, дълги растящи килими от ниско подравнена яркозелена трева далече от пътя, лъкатушни, застлани с камък автомобилни алеи, които си имат имена като улици, гранитни фонтани. Частни охранителни коли патрулират из улиците под тенти на живи дъбове, които хвърлят по тротоара шарена сянка, изпъстрена със слънчеви петънца.
Колите на охраната бяха черни със сини лампи на покрива и когато минах с пикапа си, забавиха ход.
Намерих адреса и паркирах под един плачещ дъб. Няколко деца тичаха между пръскалките в двора. Струваше ми се, че трябва да са на училище. Носех сламена каубойска шапка и слънчеви очила, но дори и зад тъмните стъкла въздухът сияеше толкова ослепително, че трябваше да примижавам.
Къщата й беше сиера от червени тухли и бели камъчета, с колони, обрамчващи входа. Гаражът вдясно бе по-голям от къщите, в които бях живял в Метъри. Бутилката „Джони“ вече бе празна и аз доста се задъхвах.
„Би ли могъл да живееш тук? — помислих си. — Щеше ли да знаеш какво да правиш със себе си?“
Видях я да минава покрай кухненския прозорец и гърлото ми се сви.
Отблизо тухлите на къщата имаха малинов оттенък, почти розов, а боята на щорите беше прецизно олющена, за да създава впечатление за старинност. Бръшлянът по стените беше подкастрен старателно като брада на професор. Ботушите ми изтракаха и се огънаха по застланата с чакъл автомобилна алея, която заобикаляше каменна поилка за птички, достатъчно голяма да побере двама души.
Тежка, тъмно оцветена врата с месингово чукало във формата на орлова глава. Почуках с юмрук. Никога не съм ползвал чукала.
Течен кураж, пиянска логика. Някога бях чул, че делфините можели да се самоубиват, но изобщо не знаех защо това ми се въртеше сега в главата.
Тракане на токчета върху теракота. Приплъзване на резета, скърцане. Изражението на Лорейн беше по-скоро любезно — маска, чиято изтънченост точно тогава ме накара да се почувствам малко като нечовек, донякъде грубиян.
Свалих слънчевите си очила. Усетих подръпване под окото, докато наблюдавах как изражението й за миг помръква.
— Ха! — възкликна тя. — Като никога!
Не беше напълняла, но кожата на шията й се бе понабръчкала малко от слънцето. Различни нюанси в косите, боядисани в цвета на кленовете през октомври. Тъмни панталони плътно следваха бедрата й; бяла блуза се стичаше по нея като сметана. Перлено колие и едър пръстен в добавка към венчалната й халка с диаманти. Докато изучаваше лицето ми, тя прехвърляше перлите между пръстите си.
— Изглеждаш различно — каза накрая.
— Здравей, Лорейн. Лорейн. Здравей.
Погледът й падна върху устните ми, слезе към корема, а после пак ме погледна в очите. Бузите й бяха малко хлътнали, струва ми се, имаше тънки бръчици около устата и някак ми се прииска жените да не се поддават на порива си да се подстригват късо, като чукнат трийсет.
— Рой… Гледай ти… Божичко! — Тя погледна зад гърба си, сякаш там имаше още някой. — Казах ти, че съм заета.
— Ще почакам тук, навън.
— Е? Какво искаш?
— Да поговорим — смънках. — Да обменим новини — вдигнах рамене, все едно беше въпрос.
Тя ме огледа — изражението на устните й бе замръзнало между раздразнението и удоволствието — и споменът за нейната плът се върна в мен толкова истински: топлината под пръстите ми и вкусът на нейната влага, тънката й талия и начинът, по който се разширяваше тя към ханша й, руменината по кожата й — като карта, начертана с кръв, когато беше капнала от умора. Ноктите на краката й във ваната. Имаше широко лице, заострено към брадичката, и аз си спомних как изглеждаше то, обърнато към тавана — с широка усмивка, задъхано. Тези неща тормозеха нервите ми като спазъм от някогашно страдание или болест, която ме е оставила изтощен.