— Деца имате ли?
Тя пак започна да опипва онези перли.
— Всъщност по какво точно те мъчи носталгията?
— Не свърши добре, Рой.
— Нищо не свършва добре. — Но всъщност исках да отвърна на въпроса й и да й кажа как в онази къща в Галвестън зората нахлу през прозореца ни, как синьо-бялата светлина я бе огряла в леглото, както си спеше по корем без пижама, чаршафите на пода, миризмите на скариди и сол, донесени през прозореца от хладния морски бриз на Залива, острото, сладкото ухапване на онова мохито, на което карахме цяла седмица, и колко важно ми изглеждаше всичко това. Колко реално до болка бе всичко за мен сега, как усещах вкуса му, мириса му и как чувствах бабунките на гръбнака й под моите пръсти.
Но нямаше да го кажа. Знаех, че е глупаво и донякъде жалко, че нямах по-хубави спомени.
Приближих се да разгледам снимките до големия телевизор: тя и мъжът й позират усмихнати в скиорски екипи на фона на заснежен връх; двамата чукват чаши на някакъв плаж, далеч по-син и по-ярък от Залива.
— Той чувал ли е изобщо за мен?
— Не много. Но, да. Той знае всичко за мен, Рой.
— Спомням си един ден. Бяхме се напили с мохито още предобед. Нагъвахме месо от раци. Не можехме да се отървем от миризмата. Смеехме се на себе си, омазани в рачешки сок. Пияни. Плакнехме се под душа.
— Добре, Текс. Хайде, успокой топката.
— А после заваля и два дни не излязохме. Гледахме кабелна телевизия. Всичкото онова неутолимо чукане.
— Да, да, аз съм динамит в кревата. Благодаря ти, Рой.
Седнах на другото кресло, срещу нея. Помръднах и кожата изскърца.
— Няма цял ден да протакаме — каза тя.
Не можех да си подредя думите.
— Просто аз… Аз заминавам. Напускам страната. И това ме подтикна да размисля. Имаше време, когато… или по-скоро сега пропускам нещо. Не знаех… — Болезнено осъзнавах колко съм се напил. Лицето й се беше отпуснало до някакво тревожно съболезнование и от това се почувствах още по-жалък. — Искам пак да имам спомени.
— Ама какви спомени? Да си спомням как са ме баламосвали? Спомени как преби с ритници горкия каубой, който само ми каза „здравей“? Спомени как се наливах така, че повръщах кръв? Ето какво ми говориш. Такива са моите спомени.
— Имахме хубави… Вярвам, че имахме и хубави времена.
— Ех, Рой… — Тя сложи длан пред устата си и решително тръсна глава. — Аз се радвах, когато ти влезе в затвора, Рой.
— Животът ми свърши — казах.
Тя се заоглежда из стаята, сякаш я бяха унизили заради мен.
— Разказах ти за Порт Артър. За чернилките в гимназията. Разказах ти за себе си.
Тя въздъхна вбесена.
— Ти как каза, че ме намери?
— Чрез Клайд. В Бомон. От него разбрах, че си тук.
— Той откъде знаеше?
Свих рамене.
— Господи! Всичките ми грехове се връщат — промълви тя.
Тиктакането на часовника звучеше като потракване на женски токчета по мраморен под с много бавна и безмилостна крачка.
— Имам събрание. На Младшата лига, Рой.
— Как будувахме до зори на дюните онази нощ.
— О, престани! Сериозно.
— Колко се смяхме… Не помня добре. Ти помниш ли кое беше толкова смешно?
— Я се стегни, каубой. Наистина. Изнамери малко достойнство.
— Известно време смятах да работя като заварчик. Знаеш. Щях да напусна бара и ония типове. Спомням си, че исках да го направя. Но ти не искаше. На теб ти допадаше с каквото се занимавах.
— Е, и какво? Бях дете.
— Всичкото онова чукане.
— Спести ми го, моля те.
— Да, ти беше онази, която…
— Миналото не е истина, Рой.
Млъкнах, осъзнавайки какво казва.
— Изслушай ме — каза тя. — Миналото не е истина.
Думите й се забиха в мен като пикел.
— Ти си спомняш каквото си искаш. Аз си спомням как се прибираше с окървавена риза. Молеше ме да крия пистолети. Изтрезняваше след седмица и почваше да говориш, че си щял да се промениш. После пак се напиваше и пиянстваше по три седмици без прекъсване. Направи така, че не можех да съм около теб, без да съм се натряскала. Какви неща ми говореше. Подмяташе ме по малко насам-натам. Помниш ли? Помниш ли изобщо кавгите? Ти ревнуваше от всичко, Рой. Обиждаше се. Обиждаше се на другите, че са щастливи. Спомням си как си мислех: „Това е най-уплашеният мъж, когото съм срещала. “ Е, и какво толкова? И по-гадни мъже съм познавала. Наистина си отдъхнах, когато влезе в затвора.