Чел съм, че покосените от мозъчен удар понякога виждали заслепяваща бяла светлина — светлина, която идвала отвътре, от мозъка им.
Така бих описал яркостта в тези празни стаи.
Чакам ги цял ден. Всеки път, когато се затръшне врата на кола, стисвам ножа в джоба на гащеризона и дори когато денят свършва, заобикалям „Рицарската оръжейна“ и се оглеждам за черния ягуар, а после разтоварвам бояджийските принадлежности, връщам на Сесил ключовете и се качвам горе в апартамента си.
Както винаги, свалянето на гащеризона е една малка борба, защото лявото ми коляно не иска да се прегъне. Изпушвам втората половина от джойнта си за деня, после нахлузвам една ветровка и излизам да разходя Сейдж на плажа.
По средата на стълбището се спирам и се връщам за ловджийския нож.
На пясъка има само няколко човека, не е странно с това небе. Двама-трима ме поглеждат, после пак се обръщат. Мятам жирафа на Сейдж във вълните и тя скача подире му. Някакви хлапета се смеят и се втурват към нея, когато тя изтичва обратно на брега и идва в краката ми. Щом ме виждат, се спират. Слънцето вече залязва и въздухът не е толкова жежък. Трите деца се вторачват отгоре, от полите на една дюна, гледат към Сейдж и ми мятат погледи. Предполагам умуват, дали да ме заговорят заради Сейдж.
Най-малкото, сламенорусо момченце, се провиква:
— Как се казва?
— Сейдж.
— Той хапе ли?
— Момиче е — казвам. — Понякога хапе, понякога не.
То поглежда приятелчетата си и тръгва надолу по дюната. Другите две, момче и момиче, по-високи и по-големи, поемат предпазливо след него. Хората се разотиват от плажа — събират нещата си и изпразват формичките за пясъчни замъци на децата си. Хлапетата се навеждат над Сейдж, която се върти ту към едното, ту към другото, докато всичките едновременно се опитват да я погалят. Гледам ги как се смеят и улавям ножа в джоба, стискам здраво дръжката да не би да изпадне от якето ми. Русото момченце казва:
— Какво е станало с окото ви?
— Сътън! — възкликва момичето. — Това е толкова невъзпитано!
Усмихвам й се, мислейки за момчето.
— Няма нищо — отвръщам. — Злополука. Много отдавна.
— От това ли ви е такова лицето?
— Сътън! — Момичето се опитва да улови Сейдж в прегръдка, но кучето не го свърта и се измъква изпод него.
— От същата злополука, да.
— Болеше ли? — пита момчето.
— Не помня — казвам аз.
Правя две пълни обиколки около „Рицарската оръжейна“, като започвам три преки по-нататък и се придвижвам навътре в концентрични кръгове; оглеждам улицата и паркинга за ягуара, за мъже с луксозни коли, за мъже с тъмни очила, за всеки, който наблюдава мястото. Стените на хотела са измазани в бежово, партерът е издигнат върху основа от тухли. В мивката на апартамента си развързвам брезентовата торба, изсипвам сутрешните раци във вряла вода и въздухът, затворен в черупките им, запищява като тънички човешки гласчета.
Когато стават готови, изключвам котлона, но не съм гладен. Тези дни ям все по-малко. Просто нямам нужда като че ли.
Свивам втори джойнт и вземам един роман за алпинисти. Ако потръгне, четенето може да свали товара на времето от гърба ми.
Навикът да чета, който придобих през последните двайсет години, не ме направи друг човек. Просто за мен той се превърна в най-добрия начин да си прекарвам времето, понеже не можех да пия.
Тази вечер обаче не се получава. Вместо да забравям, книгата ме кара да си спомням още повече. Спомням си как докосвам гърба на Роки, докато танцувахме в онази каубойска кръчма в Ангълтън, и светлините на дансинга. Допушвам джойнта и подхвърлям единия от раците в купичката на Сейдж. Чувам звука на горещия вятър навън, тътена на океана.
Мисля си за мъжа в ягуара и с цялата си душа се надявам на най-лошото. Обличам си якето и пъхвам ловджийския нож в ботуша.
„Морско конче“ си има редовни клиенти — повечето работят в търговията или членуват в профсъюзи, а има и няколко стари рибари, и почервенели от солта ловци на скариди, и риболовци с корабчета, и жените им; насядали са около маси от макари за кабели; мрежи висят от гредите; череп на алигатор със слънчеви очила; грамаден зарган, дълъг почти три метра, същинско чудовище, проснат на стената отзад. Хората пускат фъстъци и глави на лангусти на белия лабрадор, който се надига изпод масите и обикаля около столовете, когато някой поръча храна. Мирише на червен пипер, на риба и бира, на дървени стърготини и прекалено много парфюм. Лампите в „Морско конче“ са скрити в изрязани като призми странични отвори, разлагащи светлината на цветни фрагменти, които опръскват предметите. Момчетата от „Най-хубавите понички“ не идват тук, за да не се изкушават, но разстоянието е само една пряка и понякога си правя удоволствието да се напуша, да дойда и да седна в края на бара с чаша мляко и пакет „Кемъл“. Всички посетители са или бедняци, или лъжци.