— Нанси, аз нищичко не знам за това.
— Нима? Защото ако вие не знаете, кой ли да знае? Искам да кажа, не мога точно да схвана каква ви е уговорката с това момиче — не ща и да знам, честно — но съм наясно, че не ви е племенница. Ами това малкото вътре? Специално малко човече. Та то заслужава много повече от това тук, господин Робишо. — Тя кимна с глава към приемната. — Малката няма нужда да става като онази.
— А после какво? След като говорихте с Ланс?
— Не го правим заради нея, да знаете. Нито заради вас. Бих й изритала задника оттук. Щях сигурно и шерифа да извикам. Но не го направих. И причината е онова малкото вътре.
— Но какво се случи? После?
Тя подръпна едната си обица.
— Ами, отидох аз да говоря с нея. А тя се разсърди, разкрещя, втурна се в стаята си. Излиза после с едно рокле, косата й вдигната нагоре на прическа, изкарва навън малката, чука на вратата на Нони и Дий и ги моли да я гледат, че трябвало да ходи на работа. Хванала се на работа. Гледам го всичкото това, щото гледам и Ланс как си събира багажа.
— Къде работи?
— Уж в един ресторант на крайбрежието. „Пирандело“. Италиански. Вика, че била салонен управител. Виждала съм я да се увърта около оня мъж, Джоунс от осма стая. Видях ги да пият. Той я закара на работа. Да знаеш, че това момиче хич не може да ходи на токчета — някой трябва да й го каже. Опита се да ме изгледа гадно на излизане, ама аз я изгледах още по-гадно. Излиза тя, и оттогава не сме я виждали. Нони и Дий, нали разбирате, си умират да гледат малката. Сякаш се надяват да продължат да я гледат. Но след случилото се със семейството в номер две… Ами да кажем, че вече съм по-склонна да проявявам интерес какво става тука.
— Гадно. — Взех да умувам как да я убедя, че не съм от хората, които биха търпели такива неща. Гърлото ми беше пресъхнало, очните ми ябълки се сгърчиха.
— Гадно я, господин Робишо. Сега… Знаете ли, че можех да се обадя на социалните служби? Да им кажа, че онова малкото е изоставено. Можех да им кажа, че сестра й, или каквато там й се пада, е от занаята, и да я приберат. Можех да кажа, че оня едър пияница с вид на гадняр й е сводник.
— Не е вярно.
— Кое точно? Аз откъде да знам? Само ви казвам, че можех да го направя. Да се обадя на някого. Знаете защо не го направих.
— Да.
— Да. Онова малкото вътре.
— Нищичко не знаех за това, кълна се.
Тя протегна ръка към лицето ми.
— Кой сте вие?
Извадих цигара, тя ми отказа. Запалих моята и се облегнах на стената. От ярката светлина ме заболя главата.
— Тя е момиче, на което помогнах да се измъкне от кофти ситуация. Всъщност и двамата бяхме в кофти ситуация, да ви кажа правата. Не я познавах. Искаше да я закарам в Тексас — нея и сестричето й. Накрая се лепнах за тях, и аз не зная защо. Сигурно съм искал да ги наглеждам известно време, не знам.
— Добре се справяте.
— Вижте, колкото и да мислите, че е зле тук за детенцето, ви гарантирам, че там, откъдето идва… положението, в което беше… там беше много по-лошо. Видях къщата, от която идва.
— Мм. Това мога да го повярвам. — Погледна надолу към ботушите ми и разтърка ръцете си до лактите. — Тя трепва, ако направиш рязко движение около нея. Забелязали ли сте? Стресирана е.
— Да. Забелязах го, докато играехме на плажа.
— Погледнете ме в очите, господин Робишо. — Погледнах я. — Вие сводник ли сте на това момиче, или какво?
— Не. Не, госпожо, не съм. Нищо подобно! Само се опитах малко да й помогна и това ме доведе тук.
— Мм. — Тя впери в мен онзи леден осъдителен поглед, а раздробеното й от бръчки лице отново прие обвинително изражение. Главоболието ми бе започнало да пулсира и си напомних, че не позволявам на хората да ми говорят така.
— Добре де, какво искате да направя аз? А? Какво ще кажете да скоча в пикапа и да ги зарежа тук двете, а? Те не са мой проблем. Разбирате ли? По дяволите, аз вместо вас ще се обадя на социалните служби. Нека аз се обадя. Да отведат малката. Да й намерят приемно семейство. И да не ми се налага да мисля за тия гадости. Какво ще кажете аз да кажа: „Возих едно смахнато хлапе и то заряза сестричката си при мен.“?
Тя скръсти ръце и вирна брадичка; и не помръдна дори два пръста назад, като я побутнах.
— Мисля, че не ви се говори кой знае колко с шерифа за каквото и да е. Веднъж я чух да ви казва Рой. Мисля, че дори името ви не е истинско, и съм адски сигурна, че не искате да ви свалят отпечатъци.