Отскубнах със замах цигарата от устата си и една чайка отскочи, за да избегне пръснатите искри.
— Значи мога просто да се омета, защо не? Вие ще пратите Роки в затвора, а момиченцето — в приемно семейство и всичко това няма да има нищо, ама нищо общо с мен.
— Да, можете. Но ми се струва, че ако имахте такива намерения, да сте офейкали вече. А може и да сте опитали и да не се е получило.
Огледах около мотела.
— Вие не искате да я изоставите — каза тя. — И вие обичате малката.
Разтърках очи и вдигнах ръце.
— Добре де, стига сме се баламосвали един друг.
Тя се позасмя, не много злобно.
— Може. Но нека да кажа. Каквото и да става, това момиченце се нуждае от грижи.
Кимнах. Облегнахме се на стената и се загледахме в птиците по паркинга. Топлият вятър шушнеше между сградите, вълни от пясък метяха бетона. Въздухът бе така напоен с океан, че усещах вкуса му на водорасли.
— Е? — каза тя.
— Можете ли да погледате момиченцето още малко време? Ще отида да намеря Роки. Става ли?
Тя се замисли.
— Колко време?
— Не много.
Отидох до номер 8, обърнах се и видях, че Нанси все още ме гледа. Изчаках я да се прибере и почуках.
Той първо погледна през шпионката и трепна, когато открехна вратата колкото да влезе една треска слънчев лъч. Нахълтах вътре и затворих зад себе си. Беше без риза и залитна назад, кльощавите му ръце висяха като непосилен товар. Вътре бе тъмно и задушливо от цигарен дим и телесни миризми, от пот.
— Здрасти, каубой — смънка Трей и се строполи на леглото, разпери ръце и се втренчи в тавана. Лицето му лъщеше от пот, клепачите му играеха. Унасяше се. Друсан. Кльощав като Исус.
— Знаеш ли къде е Роки?
Той заговори бавно:
— Каза… че отива на работа.
— Какво се случи между теб и нея?
— Да се е случило нещо ли? — Той седна и избърса лицето си. Виждах ребрата му и набраздяванията по слабите мускули. — Нищо не се е случило. Моткахме се, пихме бира. Закарах я на работа.
— Плащаш ли й?
— Какво? Виж… — Той тръсна глава и се подсмихна. — Убиеца не си пада по пиленца. Чаткаш ли?
Пристъпих напред и го избутах до ръба на леглото.
— Къде я закара?
Той седеше все така, увесил глава към пода и отпуснал ръце между коленете си.
— Ъм, надолу по крайбрежието. Само я хвърлих дотам.
Чувалът за смет, пълен с дрехи, се беше разсипал по килима. Забелязах, че книгите на масата са разгърнати и онези рисунки са разпилени из стаята.
Тръгнах да излизам, но се спрях.
— Откъде се снабди? — попитах го.
— А?
— Откъде взе дрогата? Преди изглеждаше чист.
— А… Нали знаеш… Стига да искаш, се намира.
— Пари ли изкара?
Ленивите му очи се завъртяха към мен, той сви рамене и се ухили.
— Ти помисли ли си пак за онова, което говорихме?
— Не. Не ме интересува.
— Уф… — Претърколи се, та да може да се изправи, зарови из чувала за смет и извади фланелка, после отиде на мивката и си наплиска лицето с вода, приглади косата си с мокри ръце и я разреса с изпънати пръсти.
— Видях те да заминаваш.
Гледах го как обува чифт обувки за тенис и рови около листите за цигара. Запали я, светна една лампа, седна и пусна на струи дим от устата си, сякаш имаше всичкото време на света. Гласът му бе изтрезнял, а тексаският му акцент почти напълно беше изчезнал.
— Видях те как подскочи с онзи вестник в ръка. Бях там, на шпионката. Видях те как го захвърли и подпали гумите.
Почувствах тежест в гърдите си — онова усещане, че вътрешностите ти се втвърдяват като бетон.
— Намерих го в боклука. И докато си четях, ми просветна — ей, момичетата от статията имат същите имена като тия момичета тук. Две и две, сещаш се. Простичко.
Стиснах зъби до скръцване. Свих юмруци. Той като че не забеляза.
Вдигна ръка.
— Не ми влиза в работата, брато. Нямам никакво желание да те наглася по някакъв начин, за нещо. Казвам ти. Ако се стигне дотам.
— Докъде да се стигне? — попитах.
Той се приведе напред. Придърпа пепелника на масата и зачисти огънчето на цигарата си, като го отъркаля по набраздения пластмасов край.
— Знаеш ли, като работя тук без партньор, шансът да ме пипнат е бая по-голям. Ако не ченгетата, то някой друг. Чат ли си? Погледни го от тази страна: представи си ме как в един момент се потя закопчан в някоя ченгеджийница. Откачам, нали, тресе ме, трябва да съм навън. А ченгетата, тия гадняри и хардлайнери, си умират от кеф. Едно ченге иска да ме опандизи за много време. Иска да ми убие бъдещето. А аз съм отчаян, болен и откачам. Може да проявя слабост. Мога да кажа: Слушайте, айде малко да отпуснете хватката, да поолабите малко юздите, забравете обвиненията и ще ви светна за едно убийство. Мога да ви кажа това-онова за едни издирвани момичета.