Выбрать главу

— Какво й има тогава? Щом си има такова мъниче… Какво не й е наред?

— И аз не знам. Понякога е така. С някои хора нещо се случва. Обикновено когато са млади. И никога повече не се оправят.

— Но някои успяват.

— Сигурно. Но по-често се срещат другите.

Тя кимна и тропна с крак, щом съзря една голяма картонена чаша, зарязана на паркинга, да се търкаля напред-назад. Наведох глава.

— Слушайте. Това момиченце… Ако нещо… Не знам. Вие всички ще се погрижите за нея… Нали?

Тя вирна глава, сякаш я бях засегнал.

— Какво?

Моторът на Трей привлече вниманието ми. Без да усетя, нощта бе приближила и ние стояхме в синкав, сгъстяващ се здрач.

— Колко е часът?

— Осем без петнайсет. Какво казахте току-що?

— Нищо. Имам среща.

— Значи детенцето пак остава при нас?

— Мога да я взема с мен, предполагам. Но нямам повече права над нея от вас. — Подадох й четирийсет долара. — Ето. За вечеря. Или за развлечения. Ако Роки не се върне до утре, ще измислим нещо.

Тя не се поколеба да вземе парите, сгъна банкнотите и ги мушна в предния джоб на джинсите си.

— Тя невинаги е щастлива. Малката.

— Какво?

— Тифани. Невинаги е усмихната. Понякога се сърди. Как само се сърди. Хвърля храната си, а после плаче заради това. Иска нова, гневи се. Сепва се, ако направиш рязко движение. Знам… вече ви казах.

Изобщо не се сетих какво да отвърна. Просто кимнах.

* * *

Трей Убиеца се спотайваше до един монетен телефон в „Съркъл Кей“, превил рамене, сякаш се пази от суров вятър. Щом видя пикапа, ми махна и притича до мен. Бях метнал въжето и чувалите за боклук отзад в каросерията.

Той отвори вратата.

— Хайде — казах.

— Искаш ли да го видиш?

— Давай да тръгваме — въздъхнах аз. Той ме насочи към „Бродуей“ и каза, че няма защо да бързаме.

— Практически всичко е в склада. До него има един малък дрешник, където държат оловни жилетки и разни неща, но зад него е като шахта, която някога е извеждала на покрива. Преградата е завинтена с болтове, но между етажите има килер. Чистачката ще ме вкара в него, когато затварят. Кротувай до към един и щом сляза, свържи оная аларма. Ще ни трябва и пикапът. Той е твоя грижа. Ще го докараш отзад, товарим — двайсет минути най-много. Закарваме го в Хюстън. Цялата черна работа аз я върша.

— Какъв е адресът?

— „Бродуей“ 4515.

— Кой каза е вътрешният ти човек?

— Тая чистачка, човече. Брат й ми беше ортак.

— Има ли задни улички от другата страна? Някъде, откъдето да можем да следим какво става?

— Да. Много ясно. Тук завий.

Той запружинира с крака, плясна се по бедрата и прехапа долна устна. Бях премислил всякакви диалози, потенциални сценарии. Но ако работата минеше гладко и напълнехме джоба, това щеше още повече да го насърчи. И да говореше, че държал на думата си, в света има едно просто правило: да не се доверяваш на наркоман. Той винаги щеше да разполага с онова, което знаеше за двете момичета.

Опитвах се да не мисля за това, защото и той бе като онова момиче в мотелската стая в Амарило — никога нямаше да му провърви. Винаги щеше да тегли надолу.

— Къде беше твоят групов дом? — го попитах.

— Какво? А… В Джаспър.

— Караха ли ви да берете памук?

— Ъъ… Не.

— В моя ни караха. Прибираха ни всички, от август чак до октомври. Наричаше се Програма за социално подпомагане.

— Уф…

— В приемни семейства живял ли си?

— Ъъ, да — отвърна той. — Веднъж, като бях на осем години. Свестни бяха. После им се наложи да се преместят. Не можеха да ме вземат със себе си. Беше нещо, свързано с неговата работа. — Той посочи предното стъкло:

— Пристигнахме.

— Ще паркирам в съседната пряка. Ще минем по уличката.

— Да, добре.

* * *

Дойдохме по уличката и се притаихме в тъмното. Контейнер за боклук, подмятани от вятъра вестници. Никакви прозорци над нас. Той посочи към клиниката.

— Не знам — казах. — Изглежда ми доста отворена.

— Обаче не е, не и отзад. Оттам минава друга уличка. Отзад си имат собствена товарна площадка.

— Не знам — казах и го пуснах да върви пред мен. Измъкнах дебелите работни ръкавици, които бях натъпкал в задния джоб, и задържах дъха си, докато ги нахлузвах. Можех да го направя по много начини, но той бе слабичък като коте и този щеше да свърши работа. Действах тихо.

Когато Трей се обърна, подскочи, защото почти се бях залепил за него — но вече бе късно. Сграбчих го за гърлото. Очите му се изпълниха с ужасната истина, после се надуха като кървави мехури, а аз казах: „Шшшт“. Същата физиономия, която ми правят винаги — „Чакай! Чакай!“…