Той се съпротивяваше, делеше ни само една педя. Лицето му стана лилаво, капиляри се издуваха и се пукаха под кожата му, той посегна към онова ножче, но то издрънча на земята веднага щом натиснах с палци и усетих как подезичната му кост се строши. Погледът му се плъзна насам-натам, после очите му се подбелиха. Въздухът излезе от тялото му с последно гъргорене и ме лъхна миризмата на червата му. Езикът му се провеси надолу като дебел, изтощен охлюв.
Когато го положих на земята, усетих порив да му обясня, да му кажа, че е било само заради момичетата. Но от това едва ли щеше да му стане по-леко.
Огледах двата края на малката улица, където светлината на лампите се врязваше в мрака, докарах пикапа и спрях с вратата до него. Метнах го на пътническото място и подпрях тялото му на силно затъмненото стъкло.
Възнамерявах да се измъкна по някой второстепенен неосветен път, да го увия в найлоните и да го хвърля отзад зад кабината, в каросерията. Но докато пътувахме и излизахме от града, той изглеждаше съвсем естествено подпрян на вратата — сякаш беше заспал, и въпреки че в кабината вонеше от мъртвешките му лайна, между нас упорито витаеше някаква задушевност.
Чувствах взаимна близост. Сякаш той знаеше нещо за обширните пусти поля, за едностайните апартаменти, за кафето, сварено на евтин котлон, за гласа, който се провиква: „Гасим лампите!“, а аз, от своя страна, бях единственият, който разбираше ужаса от това, че попадна в онази уличка заедно с мен.
Изкарах го от града така, подпрян на вратата.
Моят пиян приятел. Последното ми другарче. Моето слабо и безразсъдно по-младо „аз“.
Ла Порт е на около трийсет мили извън Галвестън и там едно блато, се влива в Галвестънския залив. Преди бях идвал дотук два-три пъти, докато работех за Сам Джино. Много отдавна. Беше си същото, както го помнех. Застояла вода, наричана Маре дю Шиен, огромна, черна и заплетена безредица от тресавища и клоаки, следващи в кръгове, все същата гледка навсякъде: лабиринти от кипариси, борове и върби, гъмжило на алигатори, змии и древни заргани, дълги като канута. Излязъл от употреба водонапоителен път водеше нагоре към самотен завой и горичка, която преливаше в мочурище — и там всичко бе същото, само че още по-обрасло: покривка от кудзу се стелеше върху грамадни тръстики, оплетени лози и високи дървета и ги превръщаше в единно създание, в праисторическо същество, чийто листат силует се виреше като гребен на фона на изсветлелия край на нощта.
Загасих фаровете по пътя нагоре и паркирах между няколко бора, недалеч до завоя. Пробих дъното на един чувал за боклук и го надянах като бръснарска престилка, а после изсипах тялото от колата. Взех ключовете и портфейла, съблякох му ризата и панталоните и разрязах изстиващата плът под мишниците, където кръвта бе гъста и бавна.
Щях да нахлузя няколко чувала отгоре му и да го овържа с въжето, но долових как нещо пляска и набраздява водата; вгледах се в мрака и почти различих алигатора, който се плъзна в блатото със замах на опашката и разсече повърхността му с тихо цопване. Криле запляскаха някъде.
Вдигнах го върху могилата на завоя. Беше лек като инертна маса. Изсипах го надолу през рамо и той цопна в мрака. Ослушах се и дочух тихо шумолене и плискане на вода, разни същества се бяха размърдали да проучат какво става. После пуснах дрехите му в един от чувалите, вързах го и го запокитих в мочурището. Водата долу започна да се плиска и да се пени.
На излизане от Ла Порт изхвърлих портфейла му в кофата за боклук пред един „Макдоналдс“; спрях на първия магазин и си купих половинка „Джим Бийм“, който беше отвратителен, но нямаха друго.
Роки още не се беше върнала в мотела, при сестрите не светеше. Намъкнах се в стаята на Трей Убиеца. Той не притежаваше кой знае какво, но взех каквито дрехи намерих и книгите му, нахвърлях всичко в чувала за смет, уверих се, че навън е чисто, и го замъкнах до контейнера за боклук през една улица.
После се прибрах в стаята си, изкъпах се, облякох си чисти дрехи и седнах на тъмно срещу прозореца. Отпивах от нова бутилка по-добро уиски, пушех цигари, гледах навън, а коленете ми играеха и дланите ми се свиваха в юмруци.
По някое време един дълъг тъмен кадилак се плъзна в паркинга и квадратната му предница разцепи мрака с фарове. Не бе от колите, които очакваш течението да изхвърли тук. Прозорците бяха затъмнени, моторът работеше меко, но се долавяше и звукът на усмирената му мощност.
Роки слезе откъм пътническото място. Олюляваше се малко на високите токчета и сякаш бе с нова рокля, впита по тялото, с десен на зеброва кожа. Затвори вратата и залитна назад като пияна, а щом колата потегли, фаровете я уловиха примижала; и я видях как затисна уста с ръка, като забеляза пикапа ми.