Когато отворих вратата, лицето й беше замаяно и самодоволно, но щом пристъпих към нея, изражението се изпари, тя се уплаши и едва успя да изрече „Рой“ с тънък, пресипнал гласец.
Още в крачка я стиснах за китката и я издърпах в моята стая.
Запокитих я вътре. Тя падна на колене и малко театрално си удари главата в матрака. Затворих вратата с ритник и дръпнах пердето.
— Рой, чакай! — Тя запълзя по земята. — Чакай… — Едната й презрамка падна от рамото, роклята й се вдигна нагоре и видях, че горната част на бедрото й е нашарено със синкави белези от натъртено.
— Не си слагай спирала за мигли — отвърнах. — Не умееш. Изглеждаш нелепо.
Тя понечи да каже нещо, като изтеглих колана си, но щом срещна гневния ми поглед, гласът й секна, а очите й се отвориха широко и се впиха в токата.
— Мислех, че си заминал! — извика тя.
Издърпах я за косата, тя се изправи и застана на пръсти, за да запази скалпа си, а по стръмния наклон на бузите й рукнаха сълзи.
Гледах я втренчено. Носът й беше подут и зачервен, стоеше шокирана и само примигваше с очи, лъщящи от влага, кървави капиляри разкъсваха еклерите й. Сигурно още бе друсана. Дишаше тежко.
Зашлевих я през лицето и тя се строполи напреки на леглото.
— Оня тип, Трей… ми каза, че знаел — изскимтя тя. — Показа ми вестника!
— Моят живот — казах аз. — Животът на онова малко момиченце. Ти каза ли му за нас?
— Какво…? Не…
Прегънах колана в ръце и изплющях с него.
— Рой, Рой! — Тя търсеше думите, ридаеше, вдигнала нагоре ръце. — Тоя Трей разпитваше за теб. Пита ме още първия път, когато ме срещна — на сутринта, когато всички бяхме навън. Казах му, че си корав тип, че си ни чичо и си доста опасен. Това е. Мислех, че си си тръгнал. После ме черпи бира. Това само му казах. Той ми показа… показа ми вестника…
— Всичките ти приказки за прямотата… А не ти ли дойде на ум да ми кажеш, че си убийца?
Тя само поклати глава, забила поглед в земята.
— Недей. Той… той…
— Направи ме съучастник. Онова малко момиченце…
Тя поклати глава.
— И започваш да проституираш в мига, в който ми видиш гърба.
— Гърба ли? Мислех, че си заминал! Ти нищо не каза. Просто избяга. После оня тип ми предложи бира и каза, че си си взел багажа. Трябваше да изкарам пари. Ти какво очакваше да направя? И какво ти пука изобщо? — Изглеждаше твърде зашеметена да се изправи, главата й увисваше на врата, заваляше думите.
— Откъде са ти тия синини?
Тя придърпа надолу полата си, сви рамене и подгъна крака.
— От същото място, откъдето е роклята?
Тя издаде продължителен, картечен звук, сякаш не можеше да си поеме дъх, и скри лице в коленете си, дишайки на пресекулки.
— Боже мой, ама и аз съм едно тъпо копеле! — Приведох се над нея и оставих тежката катарама да се полюшва пред лицето й. — Нямаше да има значение, но ти помъкна и онова момиченце с теб. Взе я от къщата й, а сега я набърка в това. И мен също. Ами ако случайно те хванат, че си продаваш дупенцето? Тогава какво? Да му се не види, не разбираш ли, че е незаконно все пак? Да забравим всичките му там достойнство, безопасност и т. н. — какви ги вършиш бе, мамка ти?
Стиснах я силно за брадичката и завъртях лицето й нагоре. Ноздрите й трепереха, а в оцъкления й поглед гореше яростна треска, която ми приличаше на истинска, едва сдържана лудост.
— Ами онази жена оттатък? Вдигни си главата. Погледни ме! Оная жена. Смята да вика ченгетата заради теб. Да се обади в социалните служби за Тифани. Да им каже, че една курва си е зарязала детето тук. И знаеш ли къде заминава Тифани? Представяш ли си какво е да те гледа приемно семейство? Слушаш ли ме? Погледни ме бе, няма време да се самооплакваш, измет проклета!
Тя пак извърна лице и поклати глава. Повтаряше „не“ непрекъснато.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам!
— Зарежи го ти това, не ми пука. Ще провалиш всичко, а се правиш на тъпа, уж че не го разбираш.
Продължавах да я гледам с омраза, докато дишането й се поуспокои. Хванах я над лактите и я вдигнах.
— Сега говори. Кажи ми според теб какви ги вършиш.
— Аз без да искам. Тоест загубих представа за времето.