— А за Ланс? За какво беше? Ами онова, което стана в Ню Орлиънс? Ами приятелката ти в спалнята?
— Какви съм ги вършела… — изсъска ми тя. — Как да се погрижа за нея? А? Трябват ни пари, Рой! Ти си тръгна! — Тя си избърса носа и си оправи роклята. — Няма да останеш с нас. Знам го. А аз какво да правя? На теб какво ти пука изобщо? Какво трябваше да направя?
— Според мен има няколкостотин отговора на тоя въпрос, преди да подкараш пак занаята. Кой беше оня? С кадилака?
— Мъж. Просто мъж. Запознахме се миналата вечер. Беше в града за няколко дни и си търсеше компания. Добре плащаше. Мога да платя за още една седмица тук, да купя храна. И още дрехи.
— Погледни се.
— Мислиш ли, че ми пука?
— Не. Всъщност изобщо не знам за какво ти пука. Не мога да си представя. Погледни се. Здраво си се нашмъркала.
— Не. Н-не съм… — Тя пак избухна в силен плач и сякаш бе неспособна да продължи да говори. Сви се на кълбо на леглото и се хвана за главата.
— По дяволите. Всичко можеше да тръгне добре, Роки.
— Ти къде ще отидеш? Къде ще отидеш?
— Все едно аз съм виновен. Нямам вече причини да оставам с теб. Разбираш ли?
— Няма значение.
Увих колана около ръката си и се изправих над нея. Единствената лампа хвърляше в стаята дълги, бодливи сенки и рисуваше по лицето й вампирски белези. Соленият въздух и остатъчният полъх на мускус, влажен, от нейния секс. Коженият ремък скърцаше около кокалчетата ми. Не исках, но беше като да биеш куче, което обичаш.
Трябва да го научиш; просто е срамота, че тъпото животно се учи по този начин.
Ала един от онези пристъпи на кашлица ме разтресе, сякаш ме простреляха с двуцевка, и тежест ме блъсна в гърдите. Прегънах се и се изплюх — дивашка храчка, опръскана с кръв.
Звезди избухнаха в очите ми, главата ми се замая. Не можех да си поема дъх и се свлякох на колене. Болката ме задушаваше, при всяко изкашляне все едно ме удряха в гърдите с ковашки чук. Ребрата ме боляха, вътрешностите ми се натъртиха, светлини затанцуваха пред очите ми и си представих как старата госпожа Смърт марширува през меките тъкани в тялото ми и всяко изкашляне е замах с косата.
— Рой? — Тя беше припълзяла до мен. — Рой? Стига, човече. Да не ти е… Да се обадя ли?
Посегнах да я спра. Сграбчих ръката й и я стиснах силно, много силно, вкопчих се в нея като в котва, докато кашлях — рев, хриптене, съсухрени звуци — но тя не се отскубна, а хвана дланта ми с две ръце и също стисна, докато не се умирих, и продължи да я стиска и след това.
Когато премина, ми трябваше време да дойда на себе си; като се съвзех, лицето ми беше омазано от сълзи и сополи. Погледнах я и осъзнах, че тя вижда страха ми.
Избърсах устата си, кръв нямаше.
— Какво да направим? — изхриптях. Гласът ми звучеше като на старец; като на някой, който си е правил гаргара с течност за отпушване на канали. — Какво да направим? Какво?
— Недей. Само не ни оставяй. Не мога… — Тя избърса лицето си и се вкопчи в ръката ми още по-силно, а после я пусна.
— Боже!
Поглади дланта си с пръстите на другата ръка и ме погледна нервно.
— Не трябва ли да идеш на лекар?
— На теб трябва ли ти синоптик да ти каже, че вали?
— Но ти си болен, нали? Знам, че не искаш да ти го напомням. Но нищо не правиш. Само се наливаш. Пушиш.
— От това, от което съм болен, оздравяване няма.
— Рой… — Лицето й бавно посърна като на дете, което започва да осъзнава колко лоша е лошата новина. — Там, в Ориндж, аз, аз… аз… — Тя взе силно да заеква и затисна устата си с две ръце.
— Успокой се. Никой няма да свърже това с теб. Отървах се от пистолета.
Тя се загледа в скута си и се разплака, но някак по-различно, по-жално.
— Ей… Всичко това е приключило. Приключи. Няма повече да се върне. Единственият човек, с когото трябва да си уредиш сметките, си самата ти.
— Аз съм толкова… — Тя поклати глава. — … Той каза, каза ми „аз съм виновен…“. — Лицето й потръпна от неловка скръб и тя пак заприлича на малко момиченце. Усетих колко дълбоко се мразеше.
— Изобщо не се съмнявам, че го е заслужавал. Ясно? Не се съмнявам. Ако ми беше казала, сигурно сам щях да го довърша. Все едно. Приключено е. Трябва да го забравиш.
Изправих се и й помогнах да стане, а когато сложих ръка на рамото й, тя отпусна глава на гърдите ми и заплака.
— Така е с тия неща. Не си длъжна да го преживяваш. Можеш да определяш какво да чувстваш и какво — не. Запазваш само това, което искаш. Ако те тормози, зарязваш го.
Тя ме прегърна силно с ръце — каква жива сила имаше в тях.