— Ти вярваш ли в ада, Рой?
— Не. Или поне, че е на Земята, а не другаде.
— Трябва да доведа Тифани. Дали…
— Аз ще се оправя с Нанси. Единствената причина да не се обадят е, че всички те много обичат Тиф.
— Знам. Обичат я. Рой, точно това си помислих, когато… искам да кажа, щом видях тези дами, разбрах, че няма да позволят да й се случи нещо лошо и…
— Така не може.
— Не може. Знам.
Тя затрепера и аз й помогнах да седне на стола. Имаше още нужда от разговор, за да се успокои.
— Хайде, разкажи ми за него — казах.
— Не искам — тръсна глава тя.
Позамислих се.
— Тя не ти е сестра, нали?
Тя ме простреля с шокиран поглед, после пак сведе глава и захлипа.
— Добре — казах. — Няма нищо.
— А аз я оставих. Зарязах я.
Не знаех какво да кажа, затова просто изчаках да поседи и да успокои дишането си.
Когато заговори, гласът й бе мек, воден от уравновесеност.
— Случи се така, че се разболях. Нея я нямаше — мама. Понякога пътуваше извън града да работи по конференции, само за по няколко дни. Нямаше я. Бях пипнала грип или нещо такова от предната нощ, която прекарах под оня мост с подпорите, но това е друга история. Все едно… Щом се прибрах, ме втресе и трябваше да пазя леглото. Бяхме само аз и Гари и той премести телевизора в моята стая; помня как си помислих колко е мило от негова страна. Нямахме лекарства, той пиеше от едно шише. Каза, че било полезно при болест. Че майка му давала на него и братята му по малко уиски срещу настинка. И тъй, той седна там с мен да гледаме телевизия и от време на време ми сипваше в една картонена чашка. Спомням си, че беше картонена чашка. По някое време ми стана по-добре, поразвеселих се и не ми пукаше, че съм болна. Той се шегуваше и се смеехме на предаването по телевизията. Едва имахме осветление, само две свещи и телевизор, той бе седнал до мен на леглото, но това не ме притесняваше, защото ми беше страшно весело. Толкова беше дебел, че леглото потъваше, и той ме придърпа към себе си, докато се унасях. После, не знам, беше късно… като че се събудих, само че вече би трябвало да съм будна. Не знам как всъщност се случи, но се събудих и то се случваше. Той бе върху мен. — Тя тръсна глава, объркана, все едно разказваше нечия чужда история. — Толкова беше дебел, че не можех да дишам. Имаше пъпки по раменете на големи червени рояци и миришеше на раци, на кал.
Помислих си за нещата, които не можеш да преживееш, дори да не те убият.
Тя продължи:
— Както и да е, когато мама се върна… Не знам. Мисля, че той май й каза. Каза й май, че аз съм виновна. И тя започна да се държи съвсем различно с мен. Всеки път, щом го зърнех, ми идеше да се разпищя. Нямах представа какво предстои. Не бях разбрала какво се е случило. Почнах да се издувам и мама просто ни напусна. А после Гари взе да повтаря как всичко щяло да е наред. Щял да получи помощи от държавата. — Тя скри лице в шепи. — Започнах да се издувам и не можех да излизам от къщи. Накрая той просто ме закара до болницата.
Приведох се към нея.
— Иди в стаята си. Изкъпи се. Почини си, изгони това от главата си, успокой се. Прочисти мислите си. Слагаш точка на това, с което се занимаваш.
— Какво искаш да…
— Оставам в моята стая. И аз имах тежка нощ. Сутринта ще говоря с Нанси. Дотогава ще съм измислил нещо. Не можем да останем повече тук. Трябва да заминем.
— Добре, добре. Съжалявам.
— Остави.
— Съжалявам, че трябваше да изслушаш всичко това.
Отворих вратата и тя излезе, но поспря за миг, когато видя мотора на Трей, все така паркиран пред стаята му. Хвърли ми поглед през рамо, но нищо не каза. Стоях на вратата и я гледах как влиза в своята стая; тя се обърна още веднъж да ме види, сякаш можеше да изчезна, а после затвори вратата.
В онези ранни часове на утрото дълго мислих каква да е следващата ми правилна стъпка. Исках момичетата да имат пари. В душата на Роки се таеше привичният страх какво всъщност значи да си без средства.
Може би тя щеше да продължи да кара така, независимо от всичко. Не бях сигурен дали това бе от значение.
Почесах се по гърдите — отвътре всичко бе крехко и болезнено от яростния пристъп на кашлицата.
Болестта ме караше да действам припряно. Вярвам, че ако имах живот пред себе си, щях да остана с момичетата, да се опитам временно да им осигуря някакъв сносен живот. Но просто нямаше да изкарам толкова дълго.
Гледах как димът от цигарата ми се разсейва на фона на сбръчканите тапети и когато течността в бутилката намаля, а мислите ми станаха интуитивни и маниакални, в ума ми постепенно се оформи план.