— Откъде се обаждаш? — попита Стан.
— Няма значение.
— Какво искаш?
— Седемдесет и пет бона. По банка.
— Ха!
— Такава е сделката.
— Много са.
— Ще изпратя копия. „Таймс-Пикаюн“. Батън Руж. Нещо в национален мащаб. Оригиналите отиват при федералните. Пише си „Птитко“ навсякъде. На почти всяка страница. „Птитко“.
— И все пак…
— Вземай химикалка, че ще затворя.
— Но чакай… Какви гаранции имам?
— Гарантирам ти, че ако нещо ми се случи, всичко излиза наяве.
— Не искам да чувам повече за това до края на живота си, ясно? Да не ми се обадиш пак, като профукаш парите.
— Проумей някак, че моята дума струва повече от твоята. До последния ми дъх ще е на сигурно място. Четох за оня, началника им, федералния прокурор Уайтком. Четох във вестника, че много се е разлютил заради изчезването на Сенкевич. — Той не откликна. — Така купувам излизането си от играта. Приключих. Да имаш нещо за писане?
— Чакай.
— Не. — Продиктувах му номера на сметката си във „Фърст Нешънъл“. Казах му да внесе парите до четири часа на другия ден или отивам в пощата. После затворих.
Ръцете ми отново трепереха, коленете не ме държаха. Отпих голяма глътка от бутилката. Излязох от кабината и повърнах. Мушици и комари накацаха по горчилката и закръжиха като корона около главата ми.
На връщане погледът ми все бягаше към разваления фар на колата, надигах шишето и карах, без да пусна радиото. Кракът ми постоянно се изхлъзваше от педала на газта.
Разпръснати огньове трептяха по плажовете на острова. Откъм водата духаше силен вятър. Мотелът тънеше в мрак с изключение на мъждукащата реклама и настолната лампа в офиса. Скарата на Ланс отново бе пред вратата му.
Надникнах през цепката между пердетата в стаята на момичетата и видях синкавото сияние на телевизора да трепти върху тях. Роки, свита на кълбо, бе придърпала завивките към себе си, а Тифани с разперени ръце и крака лежеше до нея, облякла широка фланелка. Обзе ме същият онзи страх, който изпитвах като момче, когато ме болеше коремът и гърбът ми се схващаше, когато ми идеше да бродя дни наред сам из полетата като болно куче.
На другия ден съобщих на двете възрастни госпожи, че ще заминаваме. Пак беше бял влажен ден, солен и мокър. Щяхме да водим Тифани на плаж за последно и те попитаха дали могат да дойдат с нас. С тях се вървеше бавно; аз мъкнех двата им алуминиеви шезлонга, Роки носеше голяма платнена торба с хавлиите и нещата на всички. Днес бе по-общителна и сутринта ме беше попитала къде ще отидем на нашата голяма среща. Бях забравил за предложението си.
И все пак тя още плуваше в отегчена тъга и бе обзета от примирението, което цял живот бях виждал по разни лица — хората се предаваха, отдаваха му се без борба… А аз исках да променя това.
Жените бяха облекли тъмните си костюми от полиестер въпреки плажа, тътрузеха се по пясъка с Тифани, обути в дебели кафяви чорапи, и дори през тях се очертаваха възлестите им варикозни вени. Бризът ветрееше широката ми хавайска риза, докато нагласях шезлонгите им. Те се отпуснаха върху тях много предпазливо, под шапките с широки периферии и с тъмните очила, които сложиха над обикновените. Роки като че ли се стесняваше покрай тези жени, когато се съблече по бански под погледите им. Седях на пясъка до сестрите и всички я проследихме с очи, когато поведе Тифани към вълните.
От мястото си можех да различа синината на бедрото й, но иначе изглеждаше много добре — с нейното стройно тяло, бледорозова кожа, гъвкави мускули и това наистина класно дупе. Част от Роки бе и онази по-голяма красота, която тя все още не бе проявила, защото не бе намерила своето място. Така мисля.
Тя заведе Тифани до водата; момиченцето първо се плашеше и пак се дърпаше от вълните, а после, когато те го заляха, избухна в смях. Това разсмя Роки, тя го вдигна нагоре и остави вълните да обливат краката му; слушахме как смехът им бълбука и се смесва със съсъка на водата.
Имаше и други хора, пристигаха и още. Семейства, деца и тийнейджъри, тъмнокафяви момчетии с изрусяла на слънцето коса, които заглеждаха Роки на минаване.
Възрастните сестри клопаха като квачки и хихикаха, когато виковете на Тифани огласяха плажа. Капки пот избиваха по лицата им и те ги попиваха с кърпичка, която си подаваха една на друга.
— Тя е такава добра душица — рече Дера. — Каква топлота!
— Да — каза сестра й. — Такъв добър нрав!