— Аз, ъъ, оценявам колко много направихте за детето — казах.
— Тя е много необикновено момиченце.
— Вярно е.
— И аз мисля така — казах. Изчаках малко и допълних: — Може да се наложи да постоят, като тръгна.
По лицата им под големите шапки и тъмните очила се мярна едва доловимо объркване.
— Те трябва да са сред хора, които се държат добре с тях. Момиченцето има нужда от грижи, ако останат тук.
— Какво говорите? — попита Дебра.
— Тоест, ако ме няма. Ако малката има нужда от нещо.
— А… — Те се спогледаха.
— Знам, че ще се погрижите.
— Вижте, в действителност ние никога не сме…
— Всичко е наред — махнах аз с ръка, после станах и тръгнах към прибоя. Пясъкът дърпаше нозете ми и те натежаха.
При водата момичетата ме посрещнаха с усмивка, Тифани вдигна ръце нагоре и размаха длани да я вдигна. Нагазих в топлите води, прихванах я под мишниците и я подхвърлих във въздуха, а тя извика, зарита с крачета и се разписка, за да се наслади докрай на бягството си от гравитацията. Цопване, пощипване от солта.
Трапчинките на Роки за момент изглеждаха искрени, тя приглади назад мократа си коса. Лъчите искряха в капките по кожата й, в очите й, по зъбите й, но онези синкави облачета на бедрото някак непрекъснато се навираха в очите ми.
— Реши ли къде ще ме черпиш? — попита тя.
Обърнах се и се загледах към плажа. Едната от двете сестри тъкмо сваляше донесения от тях малък фотоапарат. После продължиха да седят кротко, застинали в тъмните си одежди, подобни на монахини, с безизразни, скрити в сянката лица. Имаше нещо заговорническо в тази удвоена фигура. Сетих се за онази банкова сметка.
Офисът на рецепцията беше изпъстрен с три букета свежи цветя — подарък от Ланс, предположих. Мислех да платя на Нанси да гледа Тифани тази нощ, но дамите помолиха да я вземат, което ме изненада заради проявената им неохота на плажа, когато я споменах. Отидох до супермаркета и взех под наем видеокасети с анимационни филмчета.
Към четири и половина се обадих във „Фърст Нешънъл“ — парите ги нямаше; там бяха само петдесетте долара, с които бях открил сметката.
Спрях до един уличен телефон край някаква бодега[25], където мексиканци се потупваха по коремите и лочеха бира на тротоара от бутилки, скрити в книжни пликове. Нямаше значение откъде се обаждах. На другата сутрин нямаше да съм тук.
— Мамка ти! — извиках в слушалката.
— Трябваше да направя някои трансфери, парите не могат да пристигнат преди утре. Исках да ти го кажа, но не ми остави никакъв номер.
— Пакетите са опаковани и готови, с адреси.
— Айде стига толкова драми, ако обичаш. Искаш ги, утре ще са при теб. Това е, което мога да ти кажа.
Затворих. Мексиканците ме загледаха, когато си купих една половинка от бодегата и отпих бърза глътка още на тротоара. Те срещнаха погледа ми, което бе нетипично за тях, и като че ли ме осъдиха с мълчаливите си коравосърдечни очи, втренчени като на онова момиче в Амарило, и продължиха да ме гледат, докато се качвах в пикапа.
Идеше ми да избягам от всичко.
Роки сигурно беше обикаляла магазините. Пременила се бе в красив тоалет — дълга лека пола на метличини и блузка с плитко деколте без ръкави — чиято дискретност сякаш съзнателно имаше за цел да ми угоди, макар че не ми се мислеше как е изкарала парите за него.
Изглеждаше развълнувана, сякаш имаше достатъчно нормална причина да се оттласне отново към онова състояние на духа, в което се стремеше да бъде сериозен човек и да говори истината. Дори спирала си беше сложила както трябва — леко, фино докосване, което превръщаше миглите й в тъмни перца, и аз си помислих, че може би това са очите на жената, която ще стане един ден.
Ланс беше нагласил видеото в стаята на сестрите; гледах ги как водят Тифани, докато тя подскача възбудено и разглежда наетите от мен две касети.
На излизане минахме покрай рецепцията, Ланс бе пред тезгяха. Той ни погледна крадешком, а после продължи пламенно да уверява Нанси в нещо, която седеше със скръстени ръце и също погледна към нас.
— Къде искаш да отидем? — попитах. — В центъра? На някое хубаво място?
Тя се замисли и поклати глава.
— Някъде като онова първото заведение, където ходихме. Когато се запознахме, помниш ли? В Лейк Чарлз. Там беше готино. Кънтри бар, нещо такова.
— Сигурен съм, че ще намерим такъв.
Последните слънчеви лъчи ни обливаха, тя говореше колко много й харесвал тук океанът, от радиото се носеше музика. Роки разведряваше настроението ми и това ме караше да се чувствам малко нелепо, да усещам илюзорната свобода, витаеща в морския въздух, който нахлуваше през прозорците, в огньовете под открито небе, във вълните. Опитах се да я заговоря какво мисли да прави в бъдеще, но тя все връщаше темата към времето и океана.