Тогава чак я видях — тя заобиколи и застана пред мен. Клекна и вдигна очи — този суров поглед на заговорница, в който се мярна страх и дори жалост, ме погледна припряно, ала все пак се задържа на лицето ми и гледката го накара да трепне. На оскъдната сивкава светлина Кармен се приведе над кървавия бетон и брадичката ми увисна на гърдите, когато с малко ножче сряза тиксото около глезените ми.
Тя се изправи. Очите й трепнаха, устата й се сви в гримаса на засрамено отвращение. Гримът й се беше разтекъл и черни ручейчета оцветяваха бузите й, като че от очите й бликаше мастило. Тя погледна през рамо към далечната врата и пъхна ножа в мократа ми длан. После сви пръстите ми около дръжката.
Изхленчих — толкова силно ме заболя от движението. Тя задържа ръката ми и прошепна:
— Стани, Рой. Стани.
Мисля, че попитах за Роки, защото очите й трепнаха и тя само поклати глава. Помогна ми да се изправя, после ме пусна и за малко не се сринах. Но краката ми не бяха пострадали тежко. За разлика от всичко останало.
— Махай се оттук — каза тя. — Бягай, Рой. И не поглеждай назад. Бягай оттук. — Пресипналият й говор бе напоен със сълзи, гласът й звучеше почти сърдито, сякаш я бях обидил.
Исках да кажа нещо, но челюстта не ме слушаше, а езикът ми бе тъй отекъл, че бе напълнил устата ми. Кармен се изниза и чух приглушеното тракане на токчетата й по бетона. Пантите изскърцаха.
Стената беше студена, подпрях се на нея и лицето ми се прилепи за сигурната повърхност. Увисналата ми ръка стискаше ножа. Другата за нищо не ставаше. Пръстите ми до един бяха разкривени.
Зашеметяващи болки до костите прободоха ходилата и пищялите ми, когато се опитах да ходя. Входът към коридора ми изглеждаше непосилно далеч и при всяка крачка изхрущяваше по нещо в мен.
Примигнах и се свлякох на колене, зърнах монтьорската лампа в ъгъла, капките кънтяха.
После — високите треви и езерото.
Зацапаният бетонен под, студена, тъмна влага.
Памуковите поля нощем, свирня на щурци.
Чернилките в прогимназията. „К’во зяпаш бе, бледолик? Майната ти! Ще ти наритам белия гъз! “
Изтътрих се от склада, прекосих тъмния коридор, в чийто край светеше червен надпис „Изход“. Килерче, баня, още един офис. По телевизора горе, далеч зад гърба ми, екна смях и аз се повлякох, отдалечавайки се от него, като се подпирах на тухлите в стената и оставях подире си кръв като слуз от охлюв. Минах край офиса. Ето къде била Роки.
Бяха съборили всичко от бюрото и тя лежеше отгоре му. Дрехите й се въргаляха по земята върху разхвърляни писалки, попивателна хартия и листове. Лампа, поставена върху една кантонерка, покриваше тялото й със саван от безсрамна светлина. Отпуснатото й лице висеше на една страна към вратата, угасналите й посивели очи се взираха в моите с празен поглед, изражението й беше уплашено, обвинително. Около шията си имаше увита вратовръзка. Помня, че беше пейсли[26].
Оставих я там.
Хвърлих се върху дългата дръжка на вратата, твърдият метал издрънча и се намерих на застлания с чакъл паркинг. Нощта бе тъмна и ясна, лилава и златна едновременно, всичко се размазваше пред очите ми. Изправих се с препъване и лъч на улична лампа проблесна по ножа в ръката ми, оцапан с моята кръв. Залитнах и се нахаках в един мъж, който се показа зад ъгъла на контейнера за боклук, докато си вдигаше ципа.
Лицето на Джей Майрес се разкриви, когато ме видя, после той изръмжа, посегна за нещо, а аз се нахвърлих отгоре му. Забих палец в едното му око и натиснах с все сила; очната му ябълка се пръсна, а палецът ми продължи да се забива навътре. Той замалко да изпищи, но всичко приключи бързо. Забих ножа в другото му око.
Седнах на врата му и продължих да забивам острието в главата му.
Надигнах се, все така сам, и се надвесих над разсипаното лице на Джей.
Храсти. Паркирани коли. Намирахме се зад бара; улица по-нататък, покрай едно пусто поле, потокът от преминаващи коли разсичаше нощта. Закуцуках с всички сили към шосето. Зад мен се надигнаха гласове.
Вървях сред полето, тъмните треви режеха ръцете ми, от бара крещяха подире ми.
Пак се унесох в сънища и когато отворих око, стоях посред шосето. Светлина на фарове, свирене на спирачки. Фарове се пръсваха на парчета, заслепяваха ме.
Разкрещях се и размахах ръка. Няколко коли едва не ме блъснаха, едната ме перна по лакътя със страничното огледало, завъртя ме, наби спирачки и спря.
Бяло сияние пламна пред погледа ми. Хора натискаха клаксони. Плачех и крещях. Струваше ми се, че момчетата са точно зад мен.
26
Или „персийска шарка“ — абстрактен декоративен десен, чиято основна форма представлява листо с остър, завит връх, като запетая. — Бел. ред.