— Значи… Този списък със свидетели ще включва лица, с които предполагаме, че вие сте се запознали в близко време, прав ли съм? С които сте пътували и сте общували. Това включва Нанси Ковингтън, собственик и обслужващо лице на мотел „Изумрудени брегове“ в Галвестън, Тексас — правилно, нали? — Той премести един лист най-отгоре на чантата си и се зачете в него. — Ще включва и малко дете. Правилно, нали? Четиригодишно момиче, струва ми се.
Болтовете в черепа ми като че се завинтваха все по-надълбоко. Мислех за металната решетка. Как човек можеше да зависи от една тънка желязна мрежа. Адвокатът не го знаеше или може би по някакъв начин го знаеше, но този параван между нас точно сега беше най-ценното и важно нещо в живота му той продължи да чете.
— Името, с което разполагам тук, е Тифани Беноа, понастоящем живуща с Нони и Дера Елиът на „Брайърууд Лейн“ 540 в Раунд Рок, Тексас. Правилно? Тези хора… Това е същото лице. Правилно? Вие сте пътувал с нея. Правилно?
Той най-сетне млъкна, само се гледахме един друг.
Ето заради какво било цялото посещение. Искаха да разбера, че знаят за момиченцето. Че знаят къде се намира.
Не след дълго адвокатът стана и ме остави сам, макар че не бях отговорил на нито един от въпросите му. Помислих си, че вече поне ще мога да продължа с болкоуспокоителните, защото показанията ми изгоряха.
Версията ми се промени драстично. Казах в прокуратурата, че не мога да си спомня какво се е случило.
Нито ми беше първият арест, нито първият процес и те ме притиснаха здраво, понеже промяната на показанията ми ги вбеси.
Тринайсет години в „Ангола“.
Преглътнах го.
Пристанищните разследвания отпаднаха.
Бездруго не смятах, че ще изкарам дълго, а и не исках, защото вече твърде често, щом затворех очи, виждах лицето на Роки — отпуснато и извърнато нагоре на светлината на лампата. Тялото й, положено върху бюрото, сякаш беше олтар.
Радвах се, че няма да ми се наложи да живея още дълго с това.
Сега куцах от катастрофата, носех превръзка на лявото си око и имах ново лице — асиметрично, ръбато, с разкривени вежди и нос като парче гнил плод. Пръстите ми така и не се изправиха съвсем, а кокалчетата си останаха дебели и направо ме убиваха, когато валеше. Държавата ми купи нови зъби. Толкова много бяха счупени, че зъболекарят извади каквото беше останало и ми постави протези.
Най-накрая пак ме прегледа лекар, но не можа да каже със сигурност какво означават петната в гърдите ми. Искаше да направя бронхоскопия или томографска биопсия; смяташе, че е същото — както каза и другият доктор. Имало минимален шанс да е туберкулоза или саркоидоза. В най-добрия случай неравностите в момента били доброкачествени, но почти сигурно нямало да останат такива. Кистите или карциномите били в застой, обясни той, но всеки момент можели да се видоизменят в злокачествени и да образуват метастази. Трябвало да ме оперират. Той искаше да ги изреже, да ги огледа. Имало много стратегии за лечение, каза. Ще те преместят на по-приятно място, където ще те лекуват. Само въпрос на време е, каза. Освен ако не си някакво медицинско чудо.
Отказах. Когато ми обясни, че държавата щяла да плати разходите, пак му отказах.
Първите две години делях килия с един негър на име Чарли Бройдъс. Добре се разбирахме и не го мразех, когато го освободиха. Все очаквах да умра.
След месец вътре отидох в библиотеката да потърся нещо за четене. Не знаех откъде да започна. Два пъти месечно идваше щатна библиотекарка и предлагаше разни книги. Така се сприятелих с нея, с Джанийн.
Между нас нямаше драматично пробуждане на личността. Мисля, че просто й харесваше да вижда затворник, който прелиства нещо по-различно от юридически книги.
Когато започнах да чета, така се увлякох по думите и по онова, което изказваха, че престанах да измервам времето по типичния начин. С изненада научих, че имало свобода, съставена само от думи и нищо друго. И почувствах, че съм пропуснал нещо съдбовно, много отдавна.
Винаги съм бил сръчен в ръцете и можех да заварявам, да сглобявам тръби, да разглобявам двигател, да се боксирам, да стрелям, ала започнах да разбирам, че някои умения само са ме ограничавали и са ме превръщали във функция, в полезна вещ. Не го бях осъзнавал до този момент.
Уврежданията ми пречеха да работя във фермата, откъдето идва и прякорът на „Ангола“. Джанийн ми помогна да започна работа в библиотеката като неин помощник. Тя имаше кестенявомиша коса, сресана в прическа, излязла от мода още през седемдесетте, и отпуснати ръце, които трепереха, докато подпечатваше картите, и тътрузеше крака, когато се движеше. Понякога забелязвах сълзи в очите й, тя се извиняваше, затваряше се в задния офис и не излизаше до края на работния ден.