Не знам дали тялото ми просто си спомни за всичко, което ми причиниха, но ужасът ме стисна за топките, за сърцето и гърлото. Усетих студения метал на пистолета в ръката си и внезапно идеята да го използвам ми се видя невъзможна, мисълта ме парализира. Тялото ми сякаш се вцепени от тази паника.
Нямах представа, че съм станал толкова мекушав.
Просто не исках някой отново да ми причини болка.
Значи в някакъв момент все пак бях станал страхливец. Или винаги съм си бил, а чак тогава го осъзнах и — както всичко останало в мен — сега същината ми също изплува на повърхността, ясна като бял ден.
Стан влезе в колата и запали мотора. Изгорелите газове, гъсти като облаци в студа, погълнаха колата. Показах се иззад грубото дърво на стълба и придърпах жилетката си, докато линкълнът потегляше. Слязох на платното малко объркан, че го пуснах да си отиде. Съмнявам се да е погледнал в огледалото за обратно виждане, но може и да го е направил. Може и да е забелязал смаляващата се фигура, застанала на улицата с пистолет в ръка.
Потътрих се през свободния парцел към тротоара от другата страна на бара. Изхвърлих пистолета в един боклукчийски контейнер и повлякох нозе десет преки по-нататък към автогарата.
Не биваше да напускам щата, но с автобуси стигнах чак до Галвестън.
Бях заковал с дъски прозорците на долния етаж, както направиха с повечето постройки около нас. После собствениците потеглиха на север в препълнени коли; някои теглеха каравани или ремаркета с овързани вещи. Президентът и губернаторът обявиха извънредно положение, излезе нареждане за задължителна евакуация. Айк, казаха те, ще ни връхлети. Стихиите се пробуждат и сливат, завивайки във фуния пепелявите облаци. Ситни дъждовни капки бият косо като обстрел, затова пропускам сутрешната си разходка. В заведението за понички също не се отбивам. Започнах да си стягам багажа, но се спрях. Седя на дивана, пия чай и мисля за мъжа в ягуара, питам се защо ли преживях нощта.
Започвам да дърпам гащеризона си — заради бурята и целонощното будуване кракът ми е по-вдървен от обикновено. Оставям го да лежи на пода, Сейдж притичва и се свива на кълбо върху вмирисания дънков плат. В хотела вече няма гости и откривам Сесил в офиса. Зад плота с лице срещу компютъра той следи климатичните диаграми и вдига вежда срещу бурята, изобразена върху монитора. Облачната спирала по него всъщност е твърде голяма, за да си я представиш; идеята се съдържа в изображението така, както времето се съдържа в разказа.
— Не трябва да оставаш — казва Сесил. — Аз ще нося отговорност, ако ти се случи нещо.
— Чак пък. Спокойно.
— И все пак си мисля, че може да ни подмине. Само да ни позабърше с виелици, без да се разрази буря — казва той. Но аз знам, че и на него като на мен му е трудно да си намери основателна причина, за да се махне.
— Нещо да има за вършене? — питам.
Той поклаща глава и посочва с ръка празния паркинг:
— Ураганна ваканция.
Оставам при него за малко, заглеждам се в компютърната графика — термално изображение на завихрена маса, която се разширява и поглъща крайбрежието.
Той ме поглежда така, сякаш крия някаква тайна. Казва:
— Ами момичето?
— Какво момиче?
— Хубавото момиче. Изплюй камъчето, старче.
— Кое?
— Не те ли излови? Популярен си! Първо костюмара, а сега и това маце. Хубавица! Млада, с кестенява коса? Каза, че търсела теб. Вчера надвечер. — Той отваря едно чекмедже зад плота и вади една регистрационна карта. — Казах й, че днес си на работа, но не споменах, че си имаш стая.
Поемам картата — името, изписано на нея не ми е познато. Написано е с почерка на Сесил, с телефонен номер под него.
— Не ти ли каза малкото си име?
— Не. Не се сетих да питам.
Прочитам отново написаното.
— Тя какво каза?
— Че се опитва да те намери. Помоли ме да ти кажа да й се обадиш. Секси беше. Трябва да й се обадиш, човече. Ако ти не й се обадиш, аз ще й се обадя.
— И какво ще й кажеш?
— Ще я поканя да хапнем навън.
— Колко годишна изглеждаше?
— В началото на двайсетте? Виж, ако все пак й се обадиш, подметни й някоя добра дума за мен.
— Естествено — казвам и се налага да се поизвърна, защото здравото ми око се разтреперва и насълзява. Усещам същото дори и в мъртвото си око.
— Мисля… — казва Сесил и кимва към екрана — мисля, че аз все пак ще замина. Ти помисли. Можеш да пътуваш с мен.
— Добре съм. — Излизам навън. Небето е вряща маса от слюда, въглища и калай, а вятърът шиба палмовите клони и вдига боклука във въздуха по пустите улици. Въздухът пращи от електромагнитни вълни, притиска се около мен, все едно се намирам под вода, в потънал град. Заключвам се и пускам щорите. Сейдж вие.