— Имате въпроси.
— Да, моля. Аз… — Докато оглежда стаята, тя тръсва глава, сякаш не може да повярва, че е пристигнала тук.
— Мисля да направя чай.
Отивам до котлона, пускам горелката, пълня чайника и го слагам върху сините пламъци. Оставила е снимката на тезгяха; аз се залавям да мия съдове на мивката — оправдание да не се връщам в основната стая при нея. На снимката съм кафеникав и як като кон, огрян от слънцето. Ледена вода тече по пръстите ми, ставите ме болят. Едва осъзнавам, че тази жена на дивана е истинска; невероятната съдба на присъствието й.
Тя заслужава нещо по-добро от истината.
Връщам се в стаята, посрещнат от живото, напрегнато лице на Тифани. Тя почесва Сейдж и се опитва да не гледа към рентгеновата снимка на дивана. Поглежда гърдите ми.
— Как ме намери?
— Ами, чрез… госпожата от хотела? Много отдавна? Тя била казала, че истинското ти име е Рой. Научих го от сестрите. Мъжът, когото наех, откри затворническото ти досие, също и снимки. Доста време му трябваше да те надуши. Отдавна те търсеше. Не бяхме сигурни, че си ти. Изглеждаш различно.
— Да, така е. — Наблюдавам я как оглежда апартамента, единствената стая, купчините вестници, и забелязвам съжалението й. Това не ми харесва. — Къде живееш? — питам я.
— В Остин.
— С какво се занимаваш там?
— С графичен дизайн. Реклами.
— За това трябва ли да се учи?
— О, да. Учих. В Тексаския университет.
— Охо! — възкликвам и едва не се усмихвам. — Кой… Къде израсна? Семейството ти?
— Родителите ми ме осиновиха чрез „Сестрите на Свети Йосиф“. Израснах в Тайлър.
Тя пак ме оглежда, навежда глава настрана. Носи пръстен на едната ръка, но не мога да различа какъв е.
— Омъжена ли си?
Тя поклаща глава отрицателно.
— Все още не. Скоро може би. От доста време се виждам с някого, отдавна.
— Влюбена си?
— Ъм… Да. — Тя подръпва кичур коса и отмества поглед; и в този жест виждам Роки — виждам я толкова ясно, че трябва да се извърна. Когато надзъртам обратно, разбирам колко прилича тя на нея, и ми присяда на гърлото. Имат почти еднакви лица, едва издържам.
— Това е хубаво — казвам, неспособен да я погледна в очите. — Че си влюбена.
— Той е този, който ме накара да… да направя това. Настояваше. Да открия истината.
— Той с какво се занимава?
— Той… Съжалявам — казва тя. Изнервил съм я. Тя не знае как да възприеме тази стая, теснотата тук, тези рентгенови снимки до нея. Повдига пръсти към устните си и се взира наоколо, сякаш при нас може да има още някого. — Имаш ли нещо против… Наистина ми се струва… Има неща, които трябва да знам. — Тя вперва в мен очите на Роки, пълни със страдание, блестящи като на светица.
Приближавам се до дивана и вдигам ръка.
— Знам. Права си. Какво знаеш?
— Като че ли си спомням сестра си. Малко. Спомням си как ходехме на плажа. Но… — Тя с мъка запазва самообладание. — Но един ден тя просто ме заряза. — Когато го произнася, устните й треперят.
— Не, не — казвам. — Не беше така.
— Какво се случи?
— Ние щяхме да се върнем веднага за теб. Само бяхме излезли за вечерта.
— Но после си бил в Ню Орлиънс? Бил си в затвора.
— Да, вярно. — Обръщам длани нагоре и се вглеждам в себе си. — Пребиха ме. Злополука. Имах заповед за издирване.
— Но… Не разбирам. Какво се случи, когато ме оставихте?
Не вдигам глава. Гледам как ръката на Тифани гали кучето.
Тя отмества очи, а после пак ме стрелва с поглед.
— Ти много добре ли я познаваше? — Гласът й задира, когато произнася „много добре“. — Сестра ми?
— Мисля, че да. — Оглеждам оттенъците на дългата й коса — изсъхнала прерия през лятото, стегнатите очертания на бузите й и широко отворените очи. — Ти с какъв вид реклама се занимаваш?
— Моля? Аз… Аз проектирам уеб страници, символи на компании, такива неща.
— Ходил съм в Остин няколко пъти. Много отдавна. Бартън Спрингс още ли го има?
— Да. Ъъ… Ти спомена злополуката?
— В Остин има хубава музика. Обичаш ли музиката?
Тя накланя глава и ме оглежда, проучва лицето ми. Толкова ми е трудно да я погледна, че съм благодарен, когато чувам пронизителната свирка на чайника и мога да се оттегля пак в кухничката.
Гърдите ме болят. Ръката ми трепери, когато хващам чайника и топчести водни капчици се търкулват с цвъртене по котлона.
— Слушай… — чувам я оттатък стената. — Трябва да знам. — Тя се прокашля, за да потисне тъгата си.
Наливам две чаши „Липтън“ и ги оставям да се запарят.
— Ти имаш ли други сестри или братя? — питам. — Там, където израсна? — Тя е толкова млада и толкова истинска, че постоянно плета език. Цялото й лице е бездна от жажда.