Тя кимва.
— Имах по-малък брат. И той е осиновен.
— Как се казва той?
Тя се хваща за челото и изкривява устни.
— Извинявай… защо не искаш да ми отговориш? Моля те! Не разбирам.
Значи, край с шикалкавенето; схващам, че не ми стиска да премълча пред нея историята й.
Ако й кажа истината, тогава може би ще бъда свободен от принудата, която тя ми налага. Мога да връча истината на пълноправния й собственик и замръзналите звезди в гърдите ми вероятно най-сетне ще се разгорят.
И така, разбирам, че няма да я излъжа. Всичко ще й разкажа. За Роки, за баща й, за къщата на Сенкевич, за мъжете от Ню Орлиънс и стореното от тях.
Тогава започвам да се страхувам за нея. Мисля си: „Тази празнота ще бъде запълнена, бебчо, но трябва да си особено издръжлива, че да я понесеш.“
Години, които ти няма как да си спомниш. Години като тайнствени синини.
През цялото това време съм бил твой приятел.
— Добре — почесвам се аз по устата и смънквам: — Обаче е тежко.
— Какво?
Още сълзи напират в смръщеното й изражение, жестоки и силни.
Бутвам рентгеновите снимки на пода и сядам до нея.
— Ще ти разкажа всичко за нея и за това какво се случи, става ли? Но при едно условие. — Потупвам Сейдж по главата, за да подчертая думите си. — Когато ти го разкажа, ще си тръгнеш. Задава се буря и трябва да се махнеш от града. Сега. Веднага след като свърша.
— Ти ще заминаваш ли? Мога да се върна.
— Не. Ще говоря с теб сега. Всичко ще ти кажа. Но ако го направя, си тръгваш. И ще ми направиш една услуга.
— Каква?
— Вземаш кучето с теб.
— Ъъ… ами… аз не…
— Това е сделката. Единствената, която предлагам.
Тя гледа Сейдж, накланя глава, почесва кучето.
— Добре, става.
— Заклеваш ли се?
— Да. Добре. — Тя кимва и отново си избърсва очите.
Израсла е висока, със силни, изваяни кости — от жените, които се спираш, за да огледаш; червените й нокти се заравят в канеления кожух на Сейдж, докато подсмърча и ме изчаква.
Онова другото момиче на снимката не ти е сестра. Тя е твоята майка. Не бива да я обвиняваш. Животът й беше тежък. — Пресягам се неочаквано и непохватно и я хващам за китката с моята обезобразена ръка. — Но веднъж тя извърши храбра постъпка.
Ръката ми изглежда чудовищна, когато докосва нейната, но тя ми позволява да я задържа там. Погледът й се забива в здравото ми око.
— Тя не те е зарязала — казвам. — Не беше така. Ти не си изоставена.
Тя прикрива устата си и чертите й сякаш хлътват и рухват като пясъчен замък, залят от прилива. Приближавам се и слагам другата си ръка на рамото й, защото не мога да се удържа. Тя стисва пръстите ми. Оставям я да преглътне нещата, отпускам й време. Ще има нужда от сили за останалото. Когато се поокопитва, нося чая и продължавам. Разказвам й всичко.
Щом тя тръгва, заставам на вратата и я гледам как качва Сейдж в колата си — практична златиста тойота. Преди да влезе, се спира и дъждът рисува ореол около нея. Заглежда се назад към мен. Трябва да затворя и да се прибера вътре, да изчакам колата да тръгне.
Представям си я как разхожда Сейдж край белите скали и бистрите води, течащи през Остин, и не мисля за Роки.
Мисля си как ветрецът бразди повърхността на езеро, и за гласа на майка ми, която пее „Розите на бедняка“.
Главата ми е олекнала и ръцете не ме болят.
Вихърът плющи и превръща дъжда в жилещи стрели, облаците карат следобеда да мрачнее като вдовишка рокля. Задухът е напоен с озон и морска вода. В далечината гърми и трещи, мълнии присвяткват над океана, сякаш небето се е нагълтало с динамит. На бурния хоризонт почти различавам и още една тъмнина — по-гъста чернилка, похлупила хоризонта, с форма, невъобразима за мен.
Клони драскат по закованите с дъски прозорци, сякаш животно се опитва да си пробие път навътре с нокти, а вятърът вие, сякаш е негов глас — нисък ранен вопъл.
Минаха двайсет години.
Страхувах се, че ще живея вечно.
БЛАГОДАРНОСТИ
Най-сърдечно благодаря на Хенри Дъноу и Колин Харисън за тяхната вяра, проникновение и усилия, вложени в тази книга.
Благодарен съм също на Дейвид Пойндекстър — учен, джентълмен и приятел на писателите навсякъде по света.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
Издание:
Nic Pizzolatto,
Galveston, 2010