Оказа се по-трудна, отколкото Кели предполагаше. Ходът с пионките назад го затрудняваше доста, главно затова, че мисълта му непрекъснато елиминираше такава възможност. В осем хода изгуби двата топа и един от централните коне, а царицата на Ачранае го заплашваше непрекъснато.
— Интересна игра — забеляза олитът няколко хода по-късно, когато Кели успя да избяга пред застрашаващата го атака. — Тази игра в специална школа ли си я учил?
— Не — отговори Кели, доволен от моментната почивка. — Просто съм я играл за развлечение с приятелите си. Защо питаш?
— Ловкостта в играта е отражение на способностите за ориентация при истинска опасност. Съдейки от твоята игра, доста си способен.
Кели повдигна рамене.
— Мисля, че това е наша национална черта.
— Интересно. У нас този тип умение се постига по време на продължително обучение. — Ачранае посочи шахматната таблица. — Имаме подобна игра и ако не бях я изучавал никога, сигурно бих загубил след няколко хода.
— Да-а-а — промърмори Кели. Беше почти сигурен, че досегашните успехи на Ачранае не бяха резултат изключително на щастието, но тайно се надяваше, че греши. — Ще продължаваме ли?
Кели най-накрая спечели, но само затова, че Ачранае загуби царицата си и Кели съумя да използва тази грешка без големи загуби.
— Готов ли си, за да започнем истинската игра? — запита Ачранае, когато разчистваха планшета.
Кели кимна със стиснато гърло. Този път много щеше да зависи от резултата.
— Мисля, че да. Да пристъпваме.
Хвърляйки зарче, установиха, че олитът ще играе с белите пионки. Ачранае започна с ход на царската пешка, на което Кели отговори с ход, който мъгливо си спомняше като „сицилианска защита“. И двамата играеха предпазливо: в първите 20 хода отпаднаха само две пионки. Изпотен, Кели наблюдаваше как противникът му преминава постепенно към атака, докато той се отбраняваше, както можеше.
Съкрушителна атака, отбрана и отпаднаха следващите осем пионки… а Кели загуби топа си.
Отмятайки с трепереща ръка кичур коса, Кели дишаше тежко, вторачвайки се в планшета. Несъмнено беше объркан. Ачранае овладя центъра, а царят му беше добре охраняван. Нещо повече, чужденецът усвои ходовете на коня, а Кели все още имаше трудности с пионките. Ако олитът спечелеше и този път…
— Ядосан ли си?
Кели се ококори и погледна противника си.
— Само… — гласът му трепереше. — Само малко.
— Можем да прекъснем, ще можеш да се концентрираш — предложи Ачранае.
Последното нещо, което Кели желаеше, беше съжалението на олита.
— Нищо ми няма — отвърна нетърпеливо.
— В такъв случай аз бих желал да си почина. Може ли така?
Кели го гледаше. Значението на думите на Ачранае достигаше до него постепенно. Ясно беше, че олитът не се нуждае от почивка. Още половин игра и ще си бъде у дома. Освен това Кели знаеше как изглежда изваден от равновесие олит, докато у Ачранае нямаше и най-малък признак на гняв. Не, даденият на Кели шанс, за да се успокои, можеше да допринесе полза само на човека… и поглеждайки Ачранае право в очите Кели разбра, че олитът напълно осъзнава това.
— Да — обади се накрай Кели. — Ще прекъснем за малко. Може би за половин час?
— Съгласен съм — Ачранае стана и кръстоса ръце. — Ще бъда готов, когато пожелаеш.
Таванът над кревата на Кели беше гладък, без нито една резка. Но почивката в леглото беше по-лоша, отколкото може да се надяваш. Кели се замисли над това само за миг. Имаше много по-съществени грижи.
Шахът престана да бъде за него главният проблем. Наистина не беше в най-добро положение, но почивката му подейства добре и вече беше измислил няколко обещаващи хода. Ако само нещо не се обърка, има големи шансове за промяна на ситуацията… тъй като ако успее, ще трябва да се играе третата игра. Игра, в която той, или Ачранае ще трябва да загуби.
Кели не желаеше да умира. Имаше много възвишени поводи, заради които трябваше да живее — макар и затова, че никой на Земята не знаеше каква опасност се крие зад тези „игри“. А освен това — просто не му се умираше. Каквато и да беше третата игра, знаеше, че ще се бори с всички сили.
И все пак…
Кели се размърда неспокойно. Ачранае също не заслужаваше смърт. И той беше принуден към този налудничав двубой, а освен това целенасочено отхвърли шанса да спечели. Може би се ръководеше не само от почтеността, а и от твърдите принципи за поведение съобразно честта — това Кели никога нямаше да разбере. Нямаше значение. Ако спечели шаха, това ще дължи на олита.
Третата игра…
Кое би било най-почтено? Измислянето на игра, която никой от тях преди това не е играл? Тогава вродените умения на Кели и обучеността на Ачранае биха им дали равни шансове. От друга страна, за Стрифкар това би била още една възможност за наблюдаване на техния начин на действие, а Кели нямаше желание да сътрудничи на угнетителите. Знаеше също, че Ачранае мисли същото. Интересно беше от колко време Стрифкар отвличаше олитите и защо те позволяваха това. Кели си помисли, че сигурно нямаха понятие къде се намира този Институт по игрите — използването на трансфера пречеше да се попадне на следите на похитителите…