— Използвам термина музика много условно. Не смятам, че рапът е точно музика. Музикален фон, може би, но не и музика.
— Ти к’ъв си бе, шибан критик ли, що ли?
Шоу не отговори.
— Разбирам. Значи, стрелял си по колата им?
— Не по колата. По тонколоните и пулта.
— Значи, зарад музиката?
— Беше самоотбрана.
— А-ха. От типовете с патлаците изобщо не ти е пукало. Това, което ти е пречело, е било музиката?
Шоу се подсмихна.
— Хм, добре де, и така да е, но да се стреля по коли не е разрешено. Ще трябва да те заведа в участъка.
Когато го вкараха в Седемдесет и седми участък, дежурният сержант погледна Шоу само веднъж, и то бегло. Това, което видя, беше бял мъж с добро телосложение, с кестенява коса, падаща до яката на синята му риза, тъмнокафяво кожено яке и черни джинси. Забеляза, че Шоу е по-едър от ченгетата, застанали плътно от двете му страни, но не му обърна повече внимание. Сведе поглед към дневника на бюрото и записа нещо.
Шоу от своя страна познаваше старши сержанта от доста време, но не му се стори уместно да му го напомня. Арестувалият го полицай изчака дежурния сержант да си довърши писането и да му подаде формуляр за рапорт. После отведе Шоу до кабинката на служителя за иззети вещи и предаде портфейла, връзката ключове и джобните пари на Шоу. След това го отведе до едно празно бюро, седна и извади формуляр за арестуване от най-долното чекмедже.
Шоу също седна, попивайки с очи всичко наоколо. Ченгето намести една стара пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“, пъхна в ролера формуляра за арест и затвори чекмеджето с ритник.
— Е, поне ще получиш компенсация — каза Шоу на ченгето.
— Какво?
— Нищо — отвърна Шоу.
Ченгето нагласи формуляра и започна да удря по клавишите.
Шоу огледа помещението и забеляза, че по нищо не се отличава от повечето, в които беше попадал. Голи циментови стени. Зелена боя. Евтино флуоресцентно осветление. Сиви метални бюра и безразборен сбиротък от столове около тях. Така и не се стараеха да подбират мебелировката, помисли си той. Забеляза също, че специално в този участък цареше особено голяма бъркотия. Купища документи се валяха навсякъде — в папки, по бюрата, на купчини до бюрата, по етажерките за полицейски бюлетини. Много хартия, много формуляри, върху един от които в момента се мъчеше дежурното ченге. Шоу се загледа как кълвеше с два пръста по машината и се зачуди кога ли НЙПУ5 ще благоволи да си компютризира напълно участъците. Толкова много безсмислени думи, нацвъкани в планини от формуляри, подредени в безмълвни фаланги по прашасали рафтове за досиета.
Шоу се извърна странично на стола и опря рамо на задната облегалка. Не можеше да седи удобно с опрян гръб. Реши, че го бяха държали достатъчно със скапаните белезници и тъкмо се канеше да каже на ченгето да му ги свали, когато служителят, отговарящ за иззетите вещи се появи и каза на полицая:
— Имаме проблем, Джо.
Джо продължи да търси буквите по клавиатурата и измърмори:
— Какво?
— Ами ти си арестувал полицай — отвърна служителят.
— А?
— Личната му карта е в портфейла. Това е детектив първа степен Лойд Шоу.
Ченгето спря да чука по клавишите на пишещата машина. Вдигна очи и се втренчи в Шоу в продължение на около три секунди, след което попита:
— Детектив ли си?
— Да.
— Първа?
— Да.
— Къде ти е тогава шибаната значка и патлака?
— Не са у мен.
— А у кого са?
— У началника.
— Значи си от взвода с гумените патлаци.
Шоу кимна.
— И си излязъл на Тилдън авеню да стреляш по коли?
— Не по коли. Една кола. Една-едничка. Едно говняно шеви нова.
Ченгето направи гримаса.
— Ти ме разби бе, човек. — Изправи се и обяви: — Тоя не е за мен. — После каза на служителя: — Дръж го под око.
Служителят погледна към Шоу, за миг замълча. После попита:
— Що не си им казал, че си ченге?
— Не знам. В един момент ми се стори уместно да го спомена, но после нещата се развиха с такава скорост, че…
Служителят отново изгледа Шоу и каза:
— Ти наистина ли си Лойд Шоу?
— Да.
Служителят примигна два пъти, изломоти нещо за „големи говна“ и реши да седне.
След пет минути белезниците на Шоу бяха свалени и той беше отведен в един малък кабинет на втория етаж на участъка.