Де Лука изглежда го беше прочел изписано на лицето му, когато придърпа стол и седна на масата срещу него. Той видя пред себе си човек, стигнал до ръба, на който не му пукаше повече какво говори или с кого говори. Или който бе готов да го застреля, след като му съобщеше решението си.
Но Де Лука не беше стигнал до поста шеф на детективите с глупост и боязън. Той притежаваше силно развит инстинкт и безскрупулна натура. Беше достатъчно умен, за да съобрази нещата и да заговори на Шоу спокойно.
— Как си, детектив Шоу? Медицинският екип прегледа ли те?
— Само съм понатъртен тук-там. Няма с какво да ми помогнат.
— Трябва да се приберете у дома.
— Какво значи това? На бунището ли ме изхвърляш? Вече съм история, а?
— Успокой се.
— Как така да се успокоя? Това ли е следващият ти ход, Де Лука? Вече приключваш с нас, така ли?
— Казах успокой се. Мога да разбера какво си преживял. Не съм дошъл тук да нагнетявам обстановката. Покривах теб и хората ти през купища трупове и ранени из цял Бруклин. Не се дръж сега така с мен.
Шоу си помисли за пистолета. После за кроше. Представи си как юмрукът му се стоварва в лицето на Де Лука. Но изведнъж нещо в главата му просветна. Моментът беше напълно подходящ Шоу да се върне към истинското си аз. Но за първи път в живота си, в миг на просветление, той избра по-добрия начин. Ръцете му останаха отпуснати, а устата здраво стисната. Шоу осъзна, че деликатното поведение на Де Лука целеше само едно: да го вкара в разговор. Де Лука не знаеше всичко, с което разполагаше Шоу.
Той си наложи да диша бавно, осъзнавайки колко близо се бе оказал до това да избълва всички обвинения и подозрения и даде воля на гнева си. Преглътна с мъка, решен да не дава на Де Лука това, за което беше дошъл.
Вместо това Шоу повтори въпроса си:
— Само попитах — аз вече минало ли съм?
Де Лука се отпусна на стола и изгледа Шоу. После пробва да подходи към него по друг начин.
— Как е Импелитери?
— Не знам. Прострелян е.
На лицето на Де Лука се изписа фалшива загриженост.
— Съжалявам. Мейсън е добре. Утре ще бъде изписан.
Като някой шибан политик, помисли си Шоу. Конклин трябва да го бе заредил с прясна информация, преди да седне тук и да говори с него.
— Аз нямах възможност и време да се свържа с него.
— Знам.
— Какво стана с Арчи Рейнолдс? — попита Шоу. — Някой залови ли го?
— Не. Подозирам, че се е измъкнал от района. Ще го намерим, бъди спокоен. Защо Леон Блум е бил тук?
— Питай него.
— Той е мъртъв. Ти откъде разбра, че той ще се среща тук с Арчи Рейнолдс?
— Чиста случайност.
— Какво?
— Разбрах и това е. Ти, какво, разпитваш ли ме?
Де Лука се облегна назад. Разбираше, че Шоу няма да му каже нищо.
— Дали те разпитвам? Погледни се само. Да, разпитвам те, защото с теб е свършено, Шоу. Ти си освободен. Прецакан. Прибирай се у дома. Иди и се скатай там, в пещерата си, докато не ти наредя да се върнеш.
— Да се върна за какво?
— Ще ти кажа.
Де Лука прояви разум да не му го каже. Не искаше точно сега да рискува да тласне Шоу към ръба. Не и докато седеше тук, пред него. Твърде мръсен номер щеше да бъде.
На Шоу не му пукаше. Толкова му беше писнало от Де Лука, колкото и на Де Лука от Шоу.
— Той се измъкна с такси.
— Кой?
— Арчи Рейнолдс. Намериха ли таксито?
— Не мисля.
— Може да е навсякъде.
— Какво толкова може да направи, по дяволите? — Де Лука хвърли някакъв оцапан с кръв плик на масата. — Знаеш ли какво е това?
Шоу погледна бегло към плика.
— Беше в джоба на Блум — каза Де Лука.
Шоу не отвърна нищо, но предположи, че картите и ключовете имаха нещо общо с парите на Арчи.
— Знаеш ли какво е това?
— Мога само да предполагам — отвърна Шоу.
Де Лука стана и погледна за последен път Шоу.
— Довиждане, детектив. Прибирай се вкъщи.
Вкъщи, помисли си Шоу. Какво всъщност значи „вкъщи“?
47.
Преди да си тръгне, Лойд Шоу се върна в ресторанта и взе бутилка „Джак Даниълс“ от рафтовете на бара, една от малкото, които не бяха пръснати от куршуми.