Шоу я прекъсна, сменяйки темата. Не искаше да обсъжда това с Джъстин.
— Да, да. Ти още ли си там?
— Почти привършвам. Цял ден съм тук, мъча се да намеря места за тези хора. Почти приключихме. Последните ще напуснат утре.
— Виж, Джъстин, трябва да се махнеш оттам веднага. Арчи Рейнолдс все още е на свобода. Съмнявам се, че би се осмелил да се приближи, но той е на ръба. Луд е. Те ще го хванат. Няма да трае дълго, но искам да се махнеш засега оттам. Напусни веднага „Ню Лотс“, докато всичко това не свърши.
— Добре. Само довършвам работата с няколко от моите хора, преди да ги изпратя да се приберат. Веднага затваряме. Тръгвам си след няколко минути. Всичко ще бъде наред.
— Внимавай! Не се отделяй от охраната си.
— Не се безпокой. Ще внимавам. Кога мога да те видя? Какво става с теб?
— Не знам. Аз… Няма значение. Ти кога ще се прибереш у вас?
— След час-два.
— Добре. Обади ми се, когато се прибереш.
— Добре, мили. Ще ти се обадя.
Шоу затвори телефона и се приближи до прозореца, пренебрегвайки болката в глезена. Надникна навън към почти празния паркинг.
— Къде си се заврял, мамка му? — промърмори той.
Сграбчи телефона и набра номер на пейджър. Все още разполагаше с Уолтър Уонг. Все още разчиташе на себе си. Нямаше да се предаде.
Зачака, прехвърляйки грижливо случилото се в главата си. Всичко се свеждаше до парите. Сега Арчи имаше нужда от пари. Без тях беше мъртъв. Ключовете към неговите пари бяха в ръцете на Де Лука. Нямаше начин да се добере до сейфовете, но имаше осезателна нужда от пари.
Мина повече време, отколкото Шоу очакваше, но най-накрая телефонът иззвъня.
— Уолтър?
— Да.
— Тук е Шоу. Добре ли си?
— Да, да, предполагам.
— Къде си в момента?
— В някаква болница. Чакам да ме прегледат. Не съм сигурен…
Все още беше в шок. Личеше по говора.
— Уолтър, дадоха ли ти някакви лекарства? Успокоителни? Нещо друго?
— Не, не. Аз само съм…
— Знам, като пребит си, но ми трябваш.
— Какво? За какво?
— Можеш ли да намериш телефон?
— Да, да, има някакъв телефон тук, в стаята.
— Тогава се обади на твоя братовчед в отдел „Сгради“ и го попитай дали е намерил онази информация за недвижими имоти „Арбър“.
Последва дълга пауза. Шоу си помисли, че Уонг може съвсем да се е унесъл. Или че събира кураж да му каже да върви на майната си.
Най-сетне Уолтър отговори:
— Какво? По дяволите, Шоу! За какво ти е?
— Блум е мъртъв. Може би Арчи е тръгнал по следата. На него му трябват парите. И предполагам, той все още смята, че недвижими имоти „Арбър“ или този, който стои зад фирмата, му дължи парите. Това е единственото на което разчитам, Уолтър.
— Нямаме нищо.
— Уолтър, само това. Само направи това и край!
— Аз дори не знам дали ще го намеря.
— Пробвай. Опитай у дома му. Не знам как ще го направиш, но просто го намери.
— Какво каза Де Лука? — попита Уолтър.
— Майната му на Де Лука! Не ме оставяй сега, Уолтър. Направи само това последно нещо. Добери се до информация за недвижими имоти „Арбър“.
— Аз не съм дезертьор — изстреля в отговор Уолтър.
— Тогава го направи.
— Добре, добре…
— Обади ми се като намериш нещо.
— Окей.
Шоу затвори.
„Какво правя аз, по дяволите — зачуди се той. — Не мога ли просто да зарежа всичко и да се махна?“
Отговорът беше „не“. Всички можеше да са приключили с Лойд Шоу, но Лойд Шоу не беше приключил с Арчи Рейнолдс.
Той се изтегна в леглото. Умираше за сън. Иначе нямаше да е в състояние да продължи. Затвори очи. След минута беше потънал в дълбок, безпаметен сън.
Когато телефонният звън отново го върна към действителността, можеше да са минали десет минути или десет часа. Няколко мига Шоу нямаше представа нито за времето, нито за мястото. Пресегна се за телефона, очаквайки да чуе гласа на Уолтър, гласа на Джъстин — всеки друг глас, но не и този, който чу.
48.
Арчи Рейнолдс беше подкарал бясно таксито, провирайки се на зигзаг по еднопосочните улици, като се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече от воя на сирените, докато не се озова на странична улица. Той забави, без изобщо да знае къде се намира, но убеден, че трябва незабавно да се отърве от таксито.