— Ще ми бутнеш, кучко, няма как.
Той сгъна дългите крака на Джъстин и ги напъха в количката, покри я с денковете мръсно бельо и я вкара в асансьора.
Асансьорът го свали до партера, без да спира. Арчи и количката му за химическо чистене завиха, минаха по коридора и излязоха през служебния изход за по-малко от минута.
Двамата полицаи, останали пред входа на Джъстин, само мярнаха излизащия през служебния изход на улицата камион, който откарваше дъщерята на полицейския шеф пред разсеяните им погледи.
49.
Когато Лойд Шоу най-сетне вдигна слушалката на звънящия телефон, очаквайки да чуе гласа на Джъстин Бъртън или на Уолтър Уонг, в ухото му прозвуча скръбният глас на лейтенант Конклин.
— Задръж за шефа.
Неочакваното обаждане така обърка Шоу, че му се стори да чува „Слава на шефа“. Дори докато чакаше да го свържат с Акулата, той не успя да се разсъни достатъчно, за да го отреже.
— Шоу, Де Лука е.
— М-да.
— Буден ли си?
— Почти.
— Яви се в кабинета на шефа. Веднага!
— Какво?
— Чу ме. Тръгвай към Първи полицейски. Яви се в кабинета на шефа.
Шоу се събуди окончателно.
— Защо? Какво има?
— Просто го направи. Ще разбереш, когато стигнеш там.
Шоу се изправи, едва сега проумял чутото.
— Чакай, чакай малко, какво става, по дяволите?
— Ще разбереш, когато отидеш там. Побързай!
— Кажи ми защо трябва да ходя там или просто забрави.
— Шоу…
— Ти ми каза, че съм освободен. Прати ме вкъщи. Какво става, мамка му?
— Шоу, просто стани и иди веднага там!
— Трябва ли ми адвокат?
— Не, не ти трябва адвокат. — Последва пауза. После Де Лука каза: — Арчи Рейнолдс е отвлякъл дъщерята на шефа. Ти си в списъка на исканията му. Отвън пред сградата те чака една синьо-бяла кола. Тръгвай веднага!
Телефонът замлъкна, както и нещо в душата на Шоу.
Гърдите му се свиха, гърлото също. Ледена тръпка пролази в стомаха и в слабините му. Усети, че не му достига въздух.
Потърка лице, за да се освободи от мъртвешката хватка, която изведнъж го бе стиснала за гърлото. Седна, после се насили да стане и сърцето му лудо заби от усилието.
Той промърмори едно „не“, което премина във вик. Остави безсилен потока страх, тревога и ярост да изригне навън. Раздвижи се, намери дрехите си, облече се, награби ключове, пари, оръжие, клетъчен телефон, полицейска радиостанция, бипър и екипировка, мъчейки се да се движи бързо и в същото време да не забрави нещо, което можеше да му потрябва. Допълнителни боеприпаси, помисли си той. Не, не, те ще го снабдят с всичко необходимо. Но въпреки това се хвана как рови в долното чекмедже на дрешника, за да намери някой резервен пълнител за глока.
Отказа се да търси пълнител. Нямаше време за нищо друго. Не трябваше да се бави нито миг повече, иначе щеше да започне да крещи.
Синьо-бялата кола, с мигаща сигнална лампа и светнати фарове, наистина го чакаше долу. Той се плъзна на предната седалка, все още неспособен да мисли, но поне напълно буден. Как го е направил? Какво се е случило? Преди колко време? Как, по дяволите, е успял при цялата тази охрана? Въпросите изникваха един след друг в ума на Шоу и всеки от тях усилваше още повече яростта и страха му.
Десет минути по-късно той премина през лабиринта от коридори на Първи полицейски участък. Един служител от администрацията, чиято лична карта висеше на врата му, го посрещна и придружи до асансьора, водещ направо до офиса на полицейския шеф.
Шоу най-сетне се почувства на себе си. Полагаше усилия да не мисли за Джъстин. Съсредоточи се над това да изтласка образа й от съзнанието си, да потисне чувствата си към нея. В противен случай те заплашваха да парализират действията му.
Погледна си часовника. Наближаваше полунощ. Беше спал едва два часа. Незабавно го прониза мисълта, че в този момент можеше да бъде с Джъстин. Представата за нея, застанала на прага на жилището си, усмихната очаквателно, разкъса сърцето му. Шоу се спря навреме. Забрани си да мисли за нея и да храни повече илюзии.
Когато пристъпиха в просторния офис, детективът усети, че е постигнал самоконтрол. Това, което видя, не го изненада особено. Вътре цареше хаос. Помещението гъмжеше от полицейски персонал, цивилни и служители от системата на правораздаването. Разни началници крещяха въпроси и даваха нареждания, изпращайки по задачи подчинените си. Други просто си стояха видимо незаети с нищо. Като че ли никой не контролираше положението.