Той вече беше чул за пукотевицата в сграда А предната нощ. Сега планът му стана ясен. Значи управлението не само беше решило да прогони оттук Сините тапи, но и да не им дава достъп повече вътре.
Белилката седеше и наблюдаваше строителните операции в „Ню Лотс“. Кой, по дяволите, се беше захванал с това нещо? Реши, че набитият бял мъж, облечен в омачкан кафяв костюм и плетена ярмулка8, застанал до едър чернокож в кубинки, камуфлажни панталони, военно полево яке и шапка „Кине“, би трябвало да стои зад всичко това.
Белокож с бодигард, помисли си Беличкия.
Мамка му, колкото и да беше лошо в „Ню Лотс“, сега щеше да стане още по-лошо.
Леон Блум и Рахман Абдул Х стояха до главния вход към комплекса, където желязната ограда щеше да се превърне в новия главен портал към апартаменти „Ню Лотс“.
Въпреки ледения утринен априлски въздух, Блум дишаше тежко. Не само защото носеше двадесет и пет наднормени кила върху късите си набити крака, и не просто защото петдесетгодишният мъж беше в ужасна физическа форма. Блум дишаше тежко и от лицето му капеше пот, защото знаеше колко опасно е да стоиш пред входа на „Ню Лотс“ на заранта, след като Рахман бе предприел наказателния си щурм.
Страхът го правеше нетърпелив да свърши работата колкото се може по-бързо. Блум непрекъснато викаше на работниците наоколо да се раздвижат и да действат.
В промеждутъците между подвикванията, Блум тичаше наоколо да разпъжда тумбите хлапета, чието присъствие беше вездесъщо в района на „Ню Лотс“. Той не бе впечатлен от факта, че макар повечето деца да бяха на училищна възраст, много от тях не бяха на училище. Изобщо не слушаха шишкавия бял мъж, но заплашителните погледи на Рахман ги държаха на разстояние.
Блум ги блъскаше и крещеше. Рахман стоеше на едно място, държеше устата си затворена и само гледаше.
Преди всичко оглеждаше улицата. Дори когато Блум му досаждаше с нервните си въпроси, той не откъсваше поглед от улицата. По сградите не се мяркаха снайперисти, само двама от обичайните гардове на Рахман, невъоръжени. Полицията не бе реагирала на стрелбата рано тази заран, защото никой от обитателите на „Ню Лотс“ не си беше направил труда да се обади.
Рахман също искаше оградата да стане готова колкото се може по-скоро, но знаеше, че ако непрекъснато подканя работниците, с нищо няма да им помогне.
Той се държеше на разстояние от Блум. Въпросите му го дразнеха. Както и неприятната миризма, която лъхаше от него. Стриктната вегетарианска диета на Рахман го правеше особено чувствителен към телесни миризми. Блум ядеше месо, тлъсто месо с мазен сос, пушеше поне по два пакета „Кемъл“ всеки ден, и пиеше, предимно джин, джин с черен етикет, смесен с евтин вермут, по три двойни питиета, които изгълтваше всеки ден с обяда си.
Блум не отговаряше на стереотипите на правоверния хасид. Нито с навиците си, нито с външния си вид. Имаше червена коса, лунички и проскубана рижа брада, рядко набола по кръглото му лице.
И разбира се, изобщо не го интересуваше желанието на Рахман да стои настрана от него.
— Значи ти направи това, което ми каза? — попита Блум за втори път тази заран.
— Да — отвърна Рахман.
— И всичко мина добре?
— Да.
— И твоите хора се измъкнаха невредими?
— Да, господин Блум.
— Има ли ранени?
— Може би. Те отвърнаха на стрелбата ни.
— Какво?
— Стреляха по нас.
— Как? Откъде?
— Вътре от апартамента.
— И вие им отвърнахте? Ти ми каза, че ще бъде само предупреждение и няма да има пострадали.
— Не може да не се защитиш, когато…
— О, това не е моя работа.
— Аз ви обясних методите ни, господин Блум.
— Добре, добре. Не искам повече да чувам за това. Да се надяваме, ако е рекъл господ, че няма да се случва повече.
— Ще се случи. Бъдете сигурен в това. Преди да се свърши, няма как да не се случи.
— Това място поне е разчистено, нали? Нали напуснаха?
— Ами…
— Напуснаха ли комплекса?
— Не, господин Блум. Не са. Само отровната си бърлога с праха. Само едно от местата им в сградата. Знаете, че ще е нужно повече от предупреждение.