Рахман обаче чу, че някой от тях изпъшка и се задави.
Камионът с генератора за запояване изведнъж се килна напред, след като няколко куршума улучиха двете му предни гуми. Рахман задържа оръжието си на бронята, изръмжа и изпразни глока по посока на Сините тапи.
И ето че най-после стрелбата престана. Навярно нападателите бяха изчерпали боеприпасите си.
Линкълнът продължи нататък по Ню Лотс авеню със същата мудна скорост, с която се беше довлякъл до комплекса. Шофьорът направи мързелив завой на следващата пресечка, все едно че караше старата си майка на църква.
Бяха изпълнили своя драйв-бай, за да покажат, че владеят улицата. Ако смелостта на Рахман изобщо бе постигнала нещо, то може би се изразяваше в това, че им попречи да спрат колата, да излязат и да изпразнят оръжието си от изправено положение.
За няколко мига след апокалиптичния хаос се възцари тишина. А след това като че ли всички оцелели започнаха да реват и да викат за помощ. Крещяха ранените, чуваха се команди и рев, които се смесваха в неразбираема какофония, внушаваща само болка, страх и паника.
Оказа се, че са улучени по-тежко двама от работниците. Един от тях, паднал по гръб, от чиито гърди шуртеше кръв, с килната настрани глава, изглежда вече беше мъртъв. Другият пострадал псуваше и крещеше безсмислени, гневни закани. Сачми от пушечен заряд бяха поразили лицето, врата и горната част на рамото му. Отпрана кожа висеше от челюстта и врата му. Като че ли цялото му лице беше обезобразено. Мъжът жалеше най-вече за очите си.
Първата грижа на Рахман бяха гардовете му. Очакваше да са сред пострадалите, защото тъмносините им якета МС-2, окичени с табели „Охрана“ с големи, изпъкващи златни букви на черен фон, ги превръщаха в очевидни мишени.
Двамата охранители лежаха на земята зад купчина желязна ограда, все още покрили главите си с ръце. Не издаваха никакъв звук. Отначало Рахман реши, че са мъртви, но кръв не видя. А после те се раздвижиха бавно, надигайки предпазливо глави. Рахман измърмори кратка молитва на благодарност към Аллах, да бъде волята му. Но в следващия момент молитвата му прерасна в дивашка ругатня, когато гръмки изстрели на сачмена пушка и смразяващият трясък на автоматични оръжия избухнаха от другата страна на комплекса.
Рахман се извърна и погледна през Ямата към задните сгради. Втора кола на Сините тапи се беше спряла пред работната площадка. Стрелци от предните и задните седалки засипаха куршуми по посока на работниците. Трети стрелец от другата страна на колата се беше измъкнал през прозореца достатъчно, за да може да седне в отвора му, поставил автоматична пушка върху покрива, най-невъзмутимо сипейки откоси към комплекса.
Рахман забеляза как един от работниците се беше изправил до каросерията на камиона и се опитваше да разбере какво става. Рахман се обърна и видя Блум да застава на колене и трескаво да се мъчи да измъкне клетъчен телефон от джоба на сакото си, който беше твърде малък, за да побере едновременно и телефона, и дебелата му ръка.
Беше очаквал, че Блум ще бъде прекалено изплашен, за да може да направи нещо повече, освен да се подмокри. Уважението му обаче нарасна, докато го гледаше как се изправя на крака, сипейки еврейски ругатни в усилието си да измъкне телефона, за да извика помощ.
Рахман напъха нов пълнител в глока и докато тичаше към полесражението, извика на Блум:
— Обади се първо на линейките, после на ченгетата.
Нападението откъм задната страна на комплекса беше по-яростно от фронталната атака. Отзад имаше повече работници, но за щастие, двата камиона и булдозерът им осигуряваха прикритие. Повечето мъже бяха успели да се скрият зад возилата. А после, също толкова внезапно, колкото беше започнала, и втората атака престана. Колата на Сините тапи се понесе с вой и изчезна за броени минути. Един работник беше улучен с куршум в рамото, който почти бе откъснал горната част на ръката му от ключицата. Като по чудо, други пострадали нямаше.
Стрелците на Сините тапи, разбира се, не бяха се целили грижливо. Те просто бяха насочили оръжията си по посока на комплекса и натискаха спусъците, докато ловните им пушки, пистолети и автоматични оръжия не престанаха да стрелят. Куршумите можеха да улучат когото и да е и каквото и да е: коли, стени, жени, деца, кучета, всички — причастни и непричастни на гнева им жертви.
Тъй като стрелците на Рахман бяха напуснали комплекса няколко часа преди това, тази заран в „Ню Лотс“ нямаше виновни. Този факт обаче изобщо не интересуваше Арчи Рейнолдс.