— Ченге съм.
— Съжалявам, трудно чувам.
Шоу извиси глас, като внимаваше да не си помисли, че й вика.
— Полицай съм. Детектив. Ню Йорк.
— О — каза тя, — значи Ню Йорк?
— Да.
— В ситито?
— Да.
— Женен ли сте?
— Да.
Шоу не й обясни нищо за брака си. Не очакваше Джейн изобщо да се съгласи да дойде тук на село с него, а и не виждаше с какво можеше това да интересува госпожа Макгъвърн. Остави я да си мисли каквото си иска по отношение на брака му.
— Моят мъж почина преди четири месеца — осведоми го тя.
— Моите съболезнования.
— Деца имате ли? — попита тя.
— Не.
— Ах!
Шоу имаше чувството, че това „ах“ беше предназначено да изрази съчувствие, което двамата би трябвало да изпитат един към друг заради общата си съдба да бъдат бездетни, но не изпитваше нужда от съчувствие точно по този повод. Нямаше намерение да й казва, че Джейн отдавна му беше дала да разбере, че не желае деца и че той се бе примирил с това, без да прави почти никакво усилие да я разубеди. Нито пък държеше да сподели, че ако двамата с Джейн бяха станали родители, той никога нямаше да може да спести пари и за най-ниската сума, от която госпожа Макгъвърн се нуждаеше, за да плати данъците по имота.
— Значи търсите си място за почивка през уикендите?
— Да. Засега. Но се каня да се преместя тук за постоянно, когато се оттегля.
— Да се оттеглите?
— Не да се оттегля изобщо от работа. Само от силите.
— От какво?
— От силите. Полицейските сили.
Шоу вече изпитваше желание да се оттегли и от разговора, затова нямаше нищо против, когато госпожа Макгъвърн изведнъж млъкна. Тя само стоеше пред вратата и го гледаше. Повечето хора на негово място щяха да се почувстват неловко пред типичната за Нова Англия хладна резервираност на госпожа Макгъвърн и пронизващия й поглед. Повечето на негово място щяха да се опитат да нарушат настъпилата тягостна тишина, но Шоу разбираше, че мълчанието й се дължи на усилието й да вземе решение. Знаеше, че докато тя не се обърне и не влезе вътре, все още има шанс.
Най-после госпожа Макгъвърн проговори, но не произнесе думите, които Шоу очакваше.
— Носите ли оръжие? — попита тя.
Вместо да избухне „А вас какво ви интересува това, по дяволите?“, Шоу отговори простичко:
— Да.
— А това редно ли би било тук, в Масачузетс?
— Не мисля, че би създало някакви проблеми.
Тогава тя махна с покритата си със старчески петна ръка, сякаш искаше да признае, че въпросът й е бил глупав. Погледна към плевнята и после отново към Шоу.
— Е, добре. Можете да огледате мястото. Постройката е стабилна. Мъжът ми беше започнал да я подновява. Така и не я довърши, но си има инсталация, нов покрив и всичко останало. Предполагам, че вие разбирате повече от тези неща. Той не искаше да се мяркам там, докато ремонтираше. Ако я харесате, говорете с Джоан. Тя знае цената. Предполагам, че ще се попазаря малко, понеже така си е редно, но не много. Искам парите да бъдат внесени в банката. Джоан ще ви помогне за това.
Пазарлъците отнеха една седмица, и уреждането на необходимите документи и бордерото от банката още два месеца. Така Шоу се сдоби със свой личен, безопасен рай.
От този момент нататък той зачака с още по-голямо нетърпение пенсионирането си. Остатъкът от спестяванията си и повечето си свободно време употреби, за да довърши подновяването на едновремешната плевня. Но сега по всичко изглеждаше, че последната му година служба в полицията ще се окаже най-тъжната.
Когато се събуди от дългата дрямка, той свали дрехите си, които все още миришеха на барут и цигарен дим, изкъпа се, обръсна се и дълго три зъбите си с четката. След като усети тялото си чисто, се постара да прочисти и ума си от всякакви мисли, свързани с живота му, посветен на полицейската служба.
Облече удобните си омацани с боя домашни дрехи, зареди компактдиск плеъра и прекара няколко минути, седнал безгрижно, зареял поглед към слънцето, което бавно се снишаваше зад върховете на боровете и планинските възвишения в далечината. После си сипа едно двойно „Джак Даниълс“ с лед, отпи първата глътка, за да премахне миризмата на зъбна паста в устата си и се залови да полага мазки върху платното, което беше оставил недовършено върху статива, разположен на открито, така че да улавя променящата се дневна светлина, струяща от втория етаж на подновената плевня.