Реджи беше със същите дрехи, които носеше в автосервиза — черна плетена шапка, суичър с логото на „Нюйоркските дребосъци“ и торбест дънков гащеризон.
— Наште момчета готови ли са? — попита го Арчи.
— А… а… дда, Арч.
— Всичко е както казах?
— То… то… точно както ти каза.
— Някакъв проблем вътре?
— Нникакъв. Тези шиб… шиб… шибалници ще се мотаят навън, ние ще, ъъ, правим квот’ си искаме вътре. Две ченгета вътре се оп… опитват да разберат дали някой е видял нещо. Но нищо повече. Ник… никой не ни е проследил.
— Засега поне — каза Арчи. — Окей. Само гледай да сте готови и да сте по местата си.
— Мам… мам… мамка му, мож’ да разчиташ — кимна Реджи.
Измъкна 9-мм „Смит & Уесън“, автоматичен, зареди един патрон в пълнителя и нежно прищрака затвора на позиция.
— Само някой шибалник да се при… при… приближи, ще му пръсна задника.
Докато Арчи и Реджи довършваха яденето си, „Ню Лотс“ почти се беше върнал към нормален ритъм на живот. Спешните медицински екипи бяха напуснали терена, както и повечето полицаи. Наемателите си стояха в жилищата, с изключение на неколцина от по-големите хлапета, привлечени от възможността да станат свидетели на ново насилие. Те стояха на групички край входовете на петте жилищни сгради в случай, че се наложи да се скрият вътре. Повечето от тях наблюдаваха Рахман и двамата му треперещи охранители. За всеки беше ясно, че ако Сините тапи решаха да търсят нови жертви, то мишените им щяха да бъдат Рахман и неговите хора.
Външно, Рахман Абдул Х не издаваше с нищо притеснението си, но всяка минута, през която чакаше да пристигнат подкрепленията, му се струваше като десет. Когато двете коли, пълни с въоръжени мъже от МС-2 най-сетне изскърцаха със спирачки пред комплекса, Рахман дори не въздъхна от облекчение, само отпусна дръжката на своя глок, затъкнат в колана на панталоните му.
Петима стрелци и двама „законни“ охранители с легални разрешителни за носене на оръжие се изсипаха от двете коли на МС-2. Джон Х и трима от стрелците от снощното нападение се бяха върнали с още един колега — Уоли Х, мъж, с вечно изписана на лицето усмивка, породена по-скоро от напрежение, отколкото от весел нрав.
Всички стрелци бяха мюсюлмани, с тъмни бради, с изключение на Уоли Х. И петимата носеха кепета и облекло от военен тип — камуфлажни панталони или полеви якета и кубинки. Другите двама не бяха мюсюлмани и като охраните на Рахман носеха обикновено всекидневно облекло, но не и якета с емблемата на МС-2.
Рахман посочи Джон Х и един от хората с редовни разрешителни, който се казваше Соломон.
— Вие двамата, идете на източния ъгъл и застанете там на пост. Видите ли някой да се насочва към входа, обаждате се.
Рахман извика Уоли Х и още един от редовните и им каза:
— А вие отивате в двора. Наблюдавате най-вече задния вход. Аз ще пазя предния.
На другите трима стрелци нареди:
— Вие пък тримата патрулирате из комплекса. Не можем да предвидим от коя посока ще дойдат, ако решат да се върнат. Движите се, без да спирате. Така поне един или двама от вас ще се окажат готови. Обаждате се веднага, щом забележите нещо. Стреляте срещу всеки, който ви се стори подозрителен, където и да е, вътре или около комплекса.
Рахман тръсна глава, за да подсили ефекта от думите си и им каза да тръгват.
Той самият остана пред входа на „Ню Лотс“ с двамата охранители, докато останалите се пръснаха по определените им райони. Всички от екипа бяха оборудвани с радиостанции.
Рахман включи своята радиостанция и напомни:
— Докладвате на всеки пет минути. Ще минавам от време на време да ви проверявам. Ако тези неверници се върнат, искам да знам, преди да са се добрали до входа. Бъдете нащрек!
Докато Рахман разпръскваше хората си навън, вътре в комплекса екип от двама детективи от Седемдесет и трети полицейски участък се занимаваше с обречената на провал задача да намери свидетели на стрелбата от движещите се коли.
Детектив Дейвид Мийб, едър и набит ирландец, който предпочиташе да се облича в евтини спортни сака и широки панталони, вървеше напред през тъмните, миришещи на гниеща смет коридори. Мийб си вършеше работата, като се оплакваше точно толкова, колкото и всеки друг негов колега, но не дотам, че да ядоса някой от началниците си. Носеше над петнадесет наднормени кила върху късите си крака, без да се смята рязания му револвер 35-ти калибър.