Единствените неща, които Юсеф притежаваше в изобилие, бяха фанатизмът, интелигентността и омразата.
Рахман откри заседанието.
— Кажи ни какво са научили хората ти.
Юсеф бавно запали цигара от горящия фас на предишната, като че ли използваше паузата, за да подреди мислите си. Рахман и останалите понасяха навика му да пуши непрекъснато, представляващо насилие над личността за повечето мюсюлмани. Но Юсеф не беше като повечето от събратята си. Тяхното неодобрение изобщо не засягаше Юсеф.
— Знаем повечето от това, което ни трябва за тяхната операция. Всъщност, те са малко по-организирани от повечето утайки — пласьори.
Юсеф бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади фотокопие на карта, показваща сектора на Браунсвил, обхващащ „Ню Лотс“. Беше я увеличил дотолкова, че линиите и буквите бяха станали зърнести, но така беше по-лесно да се видят имената на улиците и по-характерните обекти.
Той разпъна фотокопието върху масата и модулният тръст на МС-2 се надвеси над нея. Юсеф посочи участъците на картата, които беше заградил с червено.
— Това е техният щаб. Представлява автосервиз в алеята, минаваща покрай издигнатия коловоз при спирка „Ню Лотс“. Тук пазят оръжието си и поне една от колите, с които транспортират скрита в тайници дрога. Освен това, тук е основният снабдителен пункт за отровата им. Оттук я препращат в различни апартаменти. После, от тези апартаменти до всяка дупка, от която я продават. Така че тук вътре винаги има техни хора. Четирима или петима, понякога и повече.
— Освен това обикновено има до двама на пост, пазещи отвън, тук и тук. Вероятно са въоръжени.
Юсеф бутна картата към останалите и седна.
— Петък и събота са най-силните им дни за продажба. Днес повечето от тях, както и техните клиенти, ще се възстановяват след уикенда. В понеделник започват да набират скорост. В този ден получават най-големите количества суровина. — Юсеф се наведе напред и посочи едно голямо червено пръстче, отбелязано на картата. — Най-много хора ще имат тук, а най-голямо количество суровина — утре.
Юсеф описа какво ще им донесе евентуално утрешния ден. Няколко секунди след това никой не проговори. Дори Рахман изглеждаше поразен от мащабността на замисъла. Юсеф знаеше, че ще последват въпроси. Той се отпусна на стола си и се изгърби, готов да отговаря на всякакви въпроси.
16.
Лойд Шоу беше прекарал остатъка от неделния следобед в рисуване. Когато дневната светлина стана сумрачна, той включи изкуственото осветление и продължи да нанася мазки по платното в различни нюанси на акрилно червено. В последните месеци той се бе заел да експериментира с цветовете. Каквото и да рисуваше, дори притаени в силуетите на боровата гора, тъмнозелени и сивкави тонове, всичко придобиваше червени оттенъци.
Рисуването държеше ума му надалеч от мислите за това, което отделът беше събрал за него, но когато луната се издигна достатъчно, за да надзърне през прозореца на тавана на втория етаж в провинциалното му ателие, гневът и боязънта обсебиха съзнанието му като дразнещо петно, избило под поредния слой боя.
Залезът на слънцето беше катализатор на гнева. Шоу не можеше да се отърси от мисълта, че е неделя вечер. Всяка неделя досега, която беше прекарвал в ателието, Шоу негодуваше от факта, че се налага да опакова багажа си и да поеме обратно към големия град, за да бъде отново на работа в понеделник. Понякога графикът му се променяше, но по принцип работеше от понеделник до петък. В съботите и неделите рисуваше под светлината на таванския прозорец и големите, модерни двойни прозорци. В понеделниците се връщаше на работа.
Беше привикнал да различава светлината в различните часове на деня, променяща се в зависимост от времето, сезона и климата. И сега разбираше само по оттенъците на здрача и сиянието на луната, че настъпваше онзи момент, в който обикновено се налагаше да потегля обратно към града.
Всяка неделя, когато оставяше платното, за да се върне към служебните си задължения, недоволството му неизменно нарастваше.