Бийл беше изгледал сцената нетърпеливо, с навъсено лице, стиснал узито в скута си. А после съвсем неочаквано скитникът стисна Нелсън за гушата.
— Какво, по…
Бийл се изправи и бързо закрачи към тях, докато Рахман навеждаше Нелсън над количката.
Какво, мамицата му, беше направила тази улична отрепка, помисли си Бийл. Това беше последната съзнателна мисъл, която го споходи. Последната, която изобщо щеше да го споходи.
Джон Х пристъпи иззад двете здания в мига, в който Бийл мина покрай него, и замахна с бейзболна бухалка към главата на часовия. Тъпото изхрущяване от дървото стоварило се в тила на нещастника, беше достатъчно силно, за да го чуе Рахман от другия край на уличката.
Между порутените сгради сякаш от небитието се материализираха въоръжени фигури и се струпаха около повалените пазачи. Никой не промълви дума. Рахман свали мръсните дрипи, докато хората му разсъблякоха Сините тапи по бельо. Двама от мюсюлманите надянаха облеклата им, а останалите натовариха неподвижните тела върху амбулантната количка на Рахман.
След минути двама от бойците на Рахман бяха заместили Бийл и Нелсън, облечени в техните дрехи и стиснали техните оръжия, застанали на пост пред входа на автосервиза.
Рахман, Джон Х и останалите се скриха. Тридесет минути по-късно, се появи колата, караща товара на Сините тапи.
Въоръженият, който бе заел мястото на Нелсън, почука на металната врата. Електрическата макара забръмча и вратата бавно се повдигна. Колата влезе. Голямата врата веднага започна да се затваря. Преди да се затвори напълно, Рахман и Джон Х вече стояха от двете й страни с къси ковашки чукове и каменарски клинове. Остриетата на двата клина бяха здраво забити в улеите на плъзгащата се врата, спирайки я на тридесетина сантиметра над пода.
Отнякъде се появиха четирима въоръжени бойци, всеки от които носеше по две пластмасови туби с двадесет литра бензин. Само за секунди те без проблеми напъхаха под заклинената врата тубите с леснозапалимата течност. Друг въоръжен заби железен прът на втората врата.
Отвътре се разнесоха гласове. Някой започна да блъска по стоманената врата, мъчейки се да я отвори.
Рахман взе узито от човека, който беше заместил Бийл. Наведе се и изстреля залп от куршуми под заклинената врата. Нажежените до червено късчета олово се плъзнаха и заотскачаха по бетонния под, рикоширайки към дебелите тухлени стени, блоковете на двигатели и разглобените коли. Първият куршум, който подпали една от пластмасовите туби с бензин, предизвика яростна експлозия, която отвън се чу твърде приглушено. Но след секунди последва серия от трясъци, прерастващи в един-единствен, ужасяващ гръм.
Крясъците, започнали преди последната експлозия, продължиха и се извисиха заедно с мазния, черен пушек, който изведнъж започна да се извива от всяко шупливо отверстие по стените на сервиза. Вълна смъртоносен черен дим запълзя изпод заклинената врата. Един от членовете на бандата успя да провре глава под нея, дращейки с окървавени ръце по бетона, мъчейки се да изпълзи навън и раздирайки кожата на тила си в усилието да се спаси от яростните пламъци, обгарящи гърба и краката му.
Нечий изстрел пръсна черепа му, слагайки край на страданията му.
Рахман вече беше дал знак на хората си да се изтеглят от мястото на разправата. Самият той застана отвън пред бушуващата стихия, заслушан в последните заглъхващи стонове, докато зноят, понесъл се към него, не опърли лицето му. Надяваше се, че онзи, когото наричаха Арчи-Ар, също е вътре.
Единственото, което му оставаше да направи сега, беше да се оттегли до празния парцел, където хората му бяха откарали Бийл и Нелсън, и да контролира изпълнението на последната задача — пребиването на двамата мъже до смърт и оставянето на едва разпознаваемите им тела за назидание. Рахман държеше жителите на „Ню Лотс“ да видят какво се случва на онези, които са дръзнали да навредят на който и да е член на МС-2.
Той огледа опустошения гараж. Планът на Юсеф беше успял. Слава на всемогъщия Аллах.
Когато телефонът иззвъня в девет часа на следващата сутрин, Шоу не бе готов да го вдигне.
Нямаше да го направи, само че телефонът не престана да звъни. Звънът продължи безкрайно, сякаш онзи, който го търсеше на другия край на линията, знаеше, че Шоу лежи там и упорито отказва да се отзове. Най-после той се наведе от леглото, грабна слушалката и изрева:
— Моля!
Чу гласа на Ричард Парнъл, който съвсем не се бе обезпокоил от нелюбезния му тон.