— Шоу?
— Да.
— Парнъл се обажда.
— Да?
— Докладваш в офиса на шефа. Днес, по обяд. Съветвам те да облечеш костюм.
— Колко е часът?
— Девет.
— Ти луд ли си? Аз съм в Масачузетс.
— Заповед на шефа, Шоу. Кога можеш да пристигнеш?
Шоу се помъчи да събере мислите си и да се съсредоточи. Какво ставаше, по дяволите?
— Какво иска от мен?
— Шоу, искам те до един часа. Трябва да караш бързо, показвай значката си. Искам те тук!
Линията прекъсна.
Шефът го викна на доклад. Просто ей така. Без обяснения. Заповед и толкова.
Шоу изрева в нямата слушалка:
— Да ти го начукам, Парнъл! Злобно гадно ирландско копеле!
После затръшна слушалката.
Седна на ръба на леглото, като се мъчеше да реши дали смее да не се подчини на шефа на детективите. Той знаеше, че ако някой детектив от НЙПУ откажеше да изпълни заповед на шефа на отдела, това беше равносилно да оскверни Бога. Парнъл беше виновен, разбира се. Офисът на окръжния прокурор, да, но шефът на детективите?
Шоу погледна часовника си. Ако се забавеше още пет минути, изобщо нямаше да успее.
Точно в един часа без две минути Шоу пристъпи във фоайето на офиса на шефа на детективите на Първи полицейски участък. Беше облякъл най-хубавия си костюм и връзваше най-скъпата си вратовръзка върху последната си чиста риза. Прокара пръсти през косата си, все още влажна от взетия набързо душ в градското му жилище.
Той съобщи името си на администратора с ранг на офицер, пазещ пред входа на кабинета на лицето, което се явяваше най-влиятелният човек в системата на НЙПУ — шефа на детективите, Албърт де Лука.
За повечето хора полицейският шеф бе длъжността с най-силни позиции. Шоу обаче знаеше, че на рутинно равнище, когато станеше напечено, шефът на детективите разполагаше с повече власт. Той контролираше следователския контингент на една от най-големите и могъщи полицейски сили в света. Нито един случай на престъпление в Ню Йорк Сити не можеше да бъде решен или представен пред съда, преди да бъде разследван. Полицейските шефове определяха правилата, командваха хиляди подчинени, но единствено детективският отдел можеше да разследва и да събира доказателства. Без разследване нямаше да има съдебно дирене, наказание и справедливост. Контролирането на този процес превръщаше Де Лука в човек с огромна власт. Възможността да назначи пълно полицейско разследване както над невинни, така и над виновни, означаваше, че Албърт де Лука можеше да спаси или да осъди както едните, така и другите.
Когато го покани да седне, администраторът се постара да избягва погледа на Шоу. Това му напомни съдебните заседатели, отбягващи да погледнат в очите обвиняемите, които предстоеше да изпратят в затвора.
След десетминутно чакане Шоу чу много тих сигнал, който прозвуча откъм бюрото на секретаря. Той вдигна глава и кимна на Шоу:
— Окей, вървете.
Шоу мина по един къс коридор и скоро долови силния аромат на димяща пура. В края на коридора се отвори някаква врата, водеща към голям ъглов кабинет, обзаведен така, че да впечатлява със строгостта и лукса си. Шоу пристъпи вътре и стъпките му заглъхнаха в дебелия син килим. Шефът на детективите, Албърт Де Лука, седеше зад масивно дървено писалище, прегърбен над купища документи като някакъв писар от края на миналия век. Стените на кабинета бяха покрити с полицейски почетни знаци, паметни отличия, снимки на шефа на всевъзможни церемонии сред други полицейски шефове и видни представители на властта. Шоу имаше чувството, че е попаднал в светая светих на служебната йерархия.
Де Лука изобщо не си направи труда да обърне внимание на обстоятелството, че някой е влязъл в помещението. Той продължи да прелиства страниците в голяма червена папка. Шоу го гледаше, отбелязвайки наум, че Де Лука май четеше по две-три страници наведнъж. Зачуди се дали червеният цвят на папката маркираше нещо значимо. Свръхсекретно? Или може би червеното беше любимият цвят на Де Лука?
Без да вдига глава, той се пресегна към мраморния пепелник и вдигна от него пура от любимите на Чърчил — дебела кубинска „Ел Рей Дел Мундо“. Дръпна замислено и пусна дима, продължавайки да преглежда страниците. Двама крале на света, помисли си Шоу — Де Лука и Ел Рей.
Пурата имаше богатия, дълбок, землист аромат, какъвто притежават само кубинските. Шоу изведнъж изпита неистово желание да запали една.