Когато Де Лука най-сетне го удостои с поглед, Шоу си спомни за прякора на Де Лука — Акулата. Бледата му кожа хармонизираше със стоманеносивата коса, прилепнала плътно назад по огромното теме. Главата, вратът и раменете му като че ли се вклиняваха в едрото тяло. Де Лука притежаваше пронизващ поглед и в същото време очите му изглеждаха странно безжизнени, сякаш не можеше да си позволи и най-малък признак на емоция. По време на публични изяви Де Лука имаше навика да изписва усмивка на лицето си, предназначена да буди симпатия, която обаче успяваше единствено да покаже жестоко опнатите редици съвършено бели зъби. Шоу не очакваше каквато и да е усмивка от страна на Акулата днес.
Де Лука остави листовете настрана и погледна Шоу, взирайки се в него така, сякаш току-що беше привършил с прелюбопитно четиво, касаещо го пряко.
— Що за човек сте вие, Шоу? Да не сте психо?
— Не, но ако наистина съм психотичен тип, не мисля, че щях да го осъзнавам, нали?
Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че не са го преметнали. Реши, че не са и му кимна да седне.
Шоу се подчини.
— Какво ви подтикна да стреляте по кола, пълна с афроамериканци в три часа след полунощ, в момент, в който сте под запрещение?
Шоу изгледа Де Лука за миг, за да прецени дали му задаваха въпроса сериозно, или само му пускаха стръв. Стръв от акула? Шоу се зачуди. Убийственият поглед на Де Лука не разкриваше нищо. За миг Шоу помисли дали да не отговори с едно „Не знам“, но не беше готов да играе игрички пред шефа на детективите.
Разказа своята версия за това, което се беше случило, без преувеличения или афектираност.
— Значи си стрелял по колата, за да спреш музиката.
— Точно така. И да разкарам онези типове.
— Звучи глупаво. Защо просто не си застрелял пишльовците, които са ти скочили? Според досието ти, не се колебаеш много да стреляш по хора.
Шоу реши да не се подвежда от коментара, запазвайки своята физиономия също така мъртвешки безизразна.
— Реших, че ще си създам по-малко неприятности, ако надупча колата.
— Аха. И какъв е този „поглед“, с който си ги изгледал?
— Изгледах ги така, все едно че са дрисльовци.
— Дрисльовци? Или престъпници?
— И двете.
— Така. Значи ти е било писнало?
— До немай-къде.
— От тях и от музиката им?
— Да.
— Чернокожи.
— Да.
— Черна музика.
— Струва ми се. Предполагам, че някои бели също я слушат.
— И посещаваш психодиспансера. Какъв е проблемът, Шоу? Изглежда имаш нещо против черните.
— Може би е нещо като синдром на белия гняв.
Брадичката на Де Лука се вирна съвсем леко. Очите му бавно се присвиха. Без да е казал нито дума, Шоу разбра, че друг подобен остроумен отговор от негова страна няма да бъде изтърпян от шефа.
Тонът на Де Лука стана още по-суров, но остроумният отговор изглежда го върна към основния въпрос.
— Детектив Шоу, вие расист ли сте? Мразите ли черните?
— Не.
Де Лука се втренчи в него, без да реагира видимо. След няколко секунди тишина, Шоу попита:
— Приключихме ли?
— Вие съвсем сте приключили, Шоу. Цялата ви кариера е приключила.
— Тогава защо съм тук?
— Защото така пожелах. И аз съм този, който задава въпросите, детектив. Не си въобразявайте, че тъй като кариерата ви е приключила, няма какво да губите. Аз определям кога да спра с въпросите. Или искате да ми кажете „Майната ти“, да станете и да си излезете оттук?
Тежките думи бяха изречени, без Де Лука да извисява тон, но подчертано напрегнато.
— Аз искам да разбера защо съм тук повече, отколкото да казвам каквото и да било. Поне засега.
— И до това ще стигнем. Още няколко въпроса. Имаш ли да ми кажеш още нещо по темата за черните?
— Едва ли. Попитайте някои чернокожи, които ме познават, дали ме смятат за расист.
— Значи някои от най-добрите ви приятели са черни?
— Да, някои добри приятели.
— Добре. Пиян ли бяхте, когато се случи това?
— Не. Бях изпил всичко на всичко едно питие. Онази нощ нещо не ми се пиеше.
— Имате ли проблем с алкохола? Алкохолик ли сте?
— Не. Обичам да пия, но не и когато би могло да попречи на работата ми.
— И сте отишъл чак във Флетбуш за едно питие.